Марини обясни, че хранителните продукти са малко, следователно скъпи и това не е кой знае колко чудно. Мирът, поддържан от крал Филип, беше благоприятствувал за увеличение броя на поданиците му. „Ядем същото жито, но сме повече хора.“ Трябва, значи да се засява повече; а за да се засява, нужно е спокойствие в държавата, съблюдаване на разпоредбите, принос на всяка област към общото благоденствие.
А кой заплашва мира? Фландрия. Кой отказва да даде приноса си за общото добруване? Фландрия. Кой крие житото и платовете си, за да ги продаде в чужбина, вместо да ги отправи към вътрешността на страната, където има голяма оскъдица? Фландрия. Като отказват да плащат данъците и митата40 си, фламандските градове утежняват неизбежно тегобите на другите кралски поданици. Фландрия трябва да отстъпи. Ще я принудим чрез сила. Но за това са нужни субсидии. Ето защо всички градове, представени тук от свои граждани, трябва в техен личен интерес да се съгласят да платят извънреден данък.
— По този начин ще се види кой ще даде помощ срещу фламандците.
Вдигна се глъчка, но веднага се разнесе гласът на Етиен Барбет.
Барбет, управител на монетния двор в Париж, градски съветник, старейшина на търговците и много забогатял от търговия с платна и коне, беше съюзник на Марини. Изказването му беше предварително подготвено. От името на първия град в страната Барбет обеща исканата помощ. Той увлече събранието и представителите от четиридесет и три „добри града“ поздравиха единодушно с одобрителни възгласи краля, Марини и Барбет.
Но макар събранието да свърши с победа, финансовите резултати се оказаха твърде обезсърчителни. Армията бе вдигната, преди да бъде събрана паричната помощ.
Кралят и неговият съуправител пожелаха повече да направят демонстрация на сила, отколкото да водят истинска война. Походът представляваше внушителна военна разходка. Щом войските потеглиха, Марини извести на противника, че е готов да преговаря, и побърза още в първите дни на септември да сключи маркетския договор.
Но веднага след тръгването на войските назад Луи дьо Невер, син на фландърския граф Робер дьо Бетюн, денонсира договора. Това беше провал за Марини. Валоа, който се радваше на всеки неуспех на кралството, ако този неуспех вредеше на съуправителя, обвини публично Марини, че е бил подкупен от фламандците.
Разноските по похода оставаха неизплатени и кралските чиновници извънредно мъчно и при голямо недоволство на провинциите продължаваха да събират извънредната помощ, обещана за едно начинание, завършено вече, и то с неуспех.
Кралската съкровищница се опразваше и Марини бе принуден да дири нови способи против злото.
Евреите бяха оскубвани вече два пъти. Ново стрижене нямаше да донесе много вълна. Тамплиерите вече не съществуваха и златото им отдавна беше се стопило. Оставаха ломбардите.
Още в 1311 година беше издаден декрет за изгонването им, но без намерение да бъде приложен, а само да ги принуди да откупят, разбира се, много скъпо, правото си на пребиваване. Този път не ставаше дума за откуп — Марини обмисляше конфискуването на всичките им имущества и изгонването им от Франция. Търговията им с Фландрия, в нарушение на кралските нареждания, и финансовата помощ, която оказваха на феодалните лиги, оправдаваха подготвяната мярка.
Но орехът беше костелив. Банкерите и италианските търговци, граждани на краля, бяха успели много здраво да се организират в „сдружения“ начело с изборен „главен капитан“. Контролираха външната търговия и господствуваха над кредита. В техни ръце се намираше транспортът, частната поща и дори събирането на някои данъци. Отпущаха заеми на барони, на градове, на крале. Даваха дори милостиня41, когато се налагаше.
Марини подготвя няколко седмици своя проект. Той беше упорит човек, а и нуждата го подтикваше. Но нямаше го вече Ногаре. От друга страна, парижките ломбарди бяха хора добре осведомени, поучени от опита и плащаха скъпо, за да узнават тайните на властта.
А и Толомей бдеше с отвореното си око.
41
В онази епоха църквата е събирала средства от „милостиня“. Вероятно авторът има пред вид някакъв църковен данък. — Б. пр.