V
ПАРИ И ВЛАСТ
Една вечер към средата на октомври тридесетина мъже се съвещаваха при затворени врата у месир Спинело Толомей. Най-младият, Гучио Балиони, племенник на банкера, беше на осемнадесет години, а най-старият — на седемдесет и пет. Това беше Боканегра, главен капитан на ломбардските сдружения. Колкото и различни да бяха по възраст и по вид, между всичките тези хора имаше странна прилика в държането, в подвижността на лицето и движенията, в начина на обличането.
Под светлината на дебели свещи, поставени в ковани свещници, тези мургави мъже сякаш бяха от едно семейство с общ език. Племе на бойна нога, не по-малко могъщо от големите благороднически лиги и от събранията на гражданите.
Тук имаше представители на родовете Перуджи, Албизи, Гуарди, на Барди с главния им търговски пътник Бокачо, на Бучи, Загинели, всички произхождащи от Флоренция, както старият Боканегра. Имаше и хора от родовете Салимбене, Буонсиньори, Алерани и Закария от Генуа, а Скоти бяха от Пиаченца. Около Толомей пък бяха сиенците. Между всички тия хора имаше съперничества за влияние, търговски конкуренции, а понякога дори дълбока омраза по семейни причини или поради любовни истории. Но при опасност те се обединяваха като братя.
Толомей току-що беше изложил положението спокойно, но без да прикрива неговата сериозност. Впрочем за никого изненадата не беше пълна. Между банкерите нямаше хора непредвидливи и повечето от тях бяха вече прехвърлили по-голяма част от състоянието си вън от Франция, на сигурно място. Но има работи, които не могат да бъдат изнесени, и всеки мислеше с тревога, с яд или с отчаяние за хубавите си къщи, за недвижимите си имоти, за стоките на склад, за установеното положение, клиентелата, навиците, приятелствата, хубавата любовница, незаконния син…
— Аз може би разполагам — заяви накрая Толомей — със средство, което ако не събори Марини, то поне ще му върже ръцете.
— Тогава няма какво да му мислиш: ammazzalo42! — каза Буонсиньори, шефът на най-голямата генуезка компания.
— Какво е твоето средство? — попита Скоти. Толомей поклати глава:
— Не мога още да го кажа.
— Дългове сигурно! — възкликна Закария. — Че какво от това? Нима тоя вид хора някога са се засрамвали от такива неща? Напротив! Като ни изгонят, ще имат основателна причина да забравят какво ни дължат…
Закария беше злъчен. Неговото сдружение беше малко и той завиждаше на Толомей за клиентелата му измежду големите сеньори. Толомей го погледна и с тон на най-дълбока увереност отговори:
— Нещо много повече от дългове, Закария! Едно отровно оръжие, чиято отрова не искам да пущам. Но за да го използувам, имам нужда от вас всички, приятели мои, защото, когато преговарям със съуправителя, щетрябва да противопоставя на силата сила. Държа в ръцете си една заплаха, ще трябва да я превърна в предложение… за да може Марини да избира между споразумението и борбата.
И той разви идеята си. Искаха да изземат богатствата на ломбардите, за да попълнят недостига в държавните финанси. Марини трябваше на всяка цена да попълни съкровището. Ломбардите ще се престорят на добри поданици и ще предложат непринудено голям заем с малка лихва. Ако Марини откаже, то Толомей ще извади ножа от ножницата.
— Толомей, трябва да ни осветлиш — рече най-възрастният от Бардите. — Какво е това оръжие, за което толкова говориш?
Толомей се поколеба малко, после заяви:
— Ако толкова настоявате, мога да го открия на нашия капитан, но само на него.
Зашепнаха и се спогледаха.
— Si… d’accordo,43 facciamo icosi… — раздадоха ce гласове.
Толомей дръпна Боканегра в единия ъгъл на стаята. Другите впериха поглед в лицето с тънък нос, свити устни и потъмнели очи на стария флорентинец. Доловиха само думите fratello u arcivescovo.44
— Две хиляди ливри, добре пласирани, нали? — каза накрая Толомей. — Знаех, че един ден ще ми свършат работа.
Боканегра се засмя така, че гласът заклокочи в старческото му гърло; после седна на мястото си и като посочи с пръст Толомей, рече само: — Abbiate fiducia45.
Тогава Толомей с плочка и писалка в ръка започна да пита всеки поотделно за сумата на субсидията, която би могъл да отпусне.
Боканегра пръв записа значителната сума от десет хиляди и тринадесет ливри.
— Защо пък и тринадесет? — запитаха го. Per portar loro scarogna.46
— Перуджи, колко ще дадеш? — попита Толомей. Перуджи пресмяташе.