— Заповядайте, месер — покани го най-сетне един секретар.
Толомей премина през три големи зали и се озова лице срещу лице с Ангьоран дьо Марини, който вечеряше сам в кабинета си, като продължаваше да работи.
— Ето едно непредвидено посещение — рече хладно Марини. — По каква работа?
Толомей отвърна със същия хладен тон.
— Държавна работа, монсеньор. Марини му посочи стол.
— Обяснете ми.
— От няколко дни се носи слух, монсеньор, че в кралския съвет се подготвя мярка, която цели да засегне при-вилегиите на ломбардските компании. Този слух ни безпокои и много пречи на търговията. Доверието намалява, купувачите също, а доставчиците искат плащане в брой. Длъжниците ни се въздържат да плащат.
— Това не е държавна работа — отвърна Марини.
— Кой знае, монсеньор, кой знае. Много хора тук и другаде се вълнуват. Говори се за това дори вън от Франция…
Марини се почеса по бузата и брадата.
— Хората приказват повече, отколкото трябва. Вие сте човек разумен, месер Толомей, и не бива да давате ухо на тия слухове — рече той, гледайки спокойно един от тези, които се готвеше да смаже.
— Щом ме уверявате, монсеньор… Но фламандската война излезе много скъпа и може би кралското съкровище се нуждае от злато. Така че ние сме приготвили един проект…
— Вашата търговия, повтарям, не ме засяга. Толомей вдигна ръка, като да казваше: „Търпение, още не знаете всичко…“и продължи:
— Макар да не взехме думата на голямото събрание, но и ние желаем да помогнем на нашия любим крал. Готови сме да отпуснем голям заем, в който ще участвуват всички ломбардски компании, без срок и с минимална лихва. Дойдох да ви съобщя това.
И като се наведе, Толомей прошепна едно число. Марини трепна, но веднага си помисли: „Щом като са готови да отделят такава сума, значи, имат двадесет пъти повече.“ Клепачите му бяха зачервени от много четене и безсъние.
— Това е добра идея и похвално намерение, за което ви благодаря — рече той след кратко мълчание. — Все пак трябва да ви изразя учудването си. До ушите ми стигна слух, че някои компании са отправили към Италия цели конвои със злато… Това злато не може да бъде в едно и също време и тук, и там.
Толомей съвсем затвори лявото си око.
— Вие сте разумен човек, монсеньор, и не бива да давате ухо на тия слухове — послужи си той със собствените думи на съуправителя. — Нашето предложение не показва ли нашата добросъвестност?
— Бих желал да вярвам това, което ми казвате, защото в противен случай кралят няма да търпи да се накърнява така имуществото на Франция и ще трябва да тури край…
Толомей не мигна. Изтеглянето на ломбардските капитали беше започнало преди заплахата от изземване, а същото това изтегляне щеше да послужи на Марини като оправдание за мярката. Кръгът ставаше омагьосан.
— Виждам, че поне в това отношение вие смятате нашата търговия за държавен въпрос — отвърна Толомей.
— Мисля, че си казахме, каквото имахме да си казваме, месер Толомей — завърши Марини.
— Разбира се, монсеньор…
Толомей стана и направи една крачка, но изведнъж като че ли се сети за нещо:
— Монсеньор архиепископът на Санс дали е в града? — попита той.
— Тук е.
Толомей наведе замислено глава.
— Вие имате по-често случай да го виждате. Ваша милост, бихте ли имали любезността да му съобщите, че желая да го видя още утре в кой да е час по въпроса, който му е известен. Моето съобщение ще му бъде от полза.
— Какво имате да му казвате? Аз не зная, че е имал работа с вас!
— Монсеньор — отвърна Толомей, като се поклони, — най-голямата добродетел на един банкер е да знае да мълчи. Но тъй като вие сте брат на монсеньор дьо Санс, мога да ви доверя, че се касае за негово добро, за нашето… и за доброто на светата наша майка църквата.
И вече до самата врата повтори сухо:
— Още утре, ако му е угодно.
VI
ТОЛОМЕЙ ПЕЧЕЛИ
Тази нощ Толомей почти не мигна. „Дали Марини е уведомил брат си? — питаше се той. — И дали архиепископът му е признал какво е оставил в мои ръце? Няма ли да избързат тази нощ да вземат подписа на краля, за да ме изпреварят, или да се наговорят да ме убият?“
Като се обръщаше в леглото си, Толомей с горчивина си мислеше за своето второ отечество, на което смяташе, че е служил добре с труда и парите си. Тъй като тук беше забогатял, той държеше на Франция повече, отколкото на родината си Тоскана и истински, по своему я обичаше. Да не усеща вече под нозете си калдъръма на улица Ломбардска, да не чува на обяд голямата камбана на черквата Света Богородица, да не вдишва миризмата на Сена, да не ходи на събранията в градската приемна — самата мисъл, че ще се лиши от всичко това, му късаше сърцето. „На моите години да отида другаде да създавам наново състояние… И дали ще ме оставят жив, та да отида!“ Едва призори се унесе, но скоро се събуди от силни удари с чукчето по вратата и шум от стъпки по двора. Помисли, че идват да го арестуват, и бързо навлече дрехите си. Влезе един слуга съвсем изумен.