— Монсеньор архиепископът е долу — рече той.
— Кой го придружава?
— Четирима прислужници в раса, но приличат повече на сержанти от комендантството, отколкото на духовни лица.
Толомей се намръщи.
— Вдигни капаците в кабинета ми — рече той.
Монсеньор Жан дьо Марини вече изкачваше стълбите. Толомей го дочака прав на площадката. Дребничкият архиепископ, чийто златен кръст подскачаше на гърдите му, веднага се нахвърли върху банкера.
— Какво означава, месер, това странно поръчение, което моят брат ми предаде снощи?
Толомей размаха тлъстите си малки ръце успокоително.
— Няма от какво да се тревожите, монсеньор, не заслужаваше да се обезпокоявате да идвате. Аз щях да дойда в епископския дворец, когато е угодно вам… Искате ли да заповядате в кабинета ми?
Прислужникът довършваше откачването на външните капаци, украсени с орнаменти и рисунки. Той хвърли трески върху жарта в огнището и скоро запращяха буйни пламъци. Толомей подаде стол на своя посетител.
— Дошли сте с придружители, монсеньор, нужно ли беше? Нямате ли доверие в мен? Нима смятате, че тук ви заплашва някаква опасност? Трябва да кажа, че вие сте ме свикнали на други обноски…
Гласът му се стараеше да звучи приятелски, но тосканският акцент се чувствуваше по-силно от друг път.
Жан дьо Марини седна срещу огъня и протегна да сгрее отрупаната си с пръстени ръка.
„Не е сигурен в себе си и не знае как да ме подхване — помисли си Толомей. — Пристига с голям шум, сякаш идва да направи всичко на пух и прах, а после си гледа ноктите.“ — Вашето бързане да ме видите ме обезпокои — обади се най-сетне архиепископът. — Иначе бих избрал по-удобен час за моето посещение.
— Но часът е удобен, монсеньор, часът е удобен… Спомняте си, че получихте от мен две хиляди ливри като аванс за… вещи, много ценни, които произхождаха от имуществото на тамплиерския орден и които вие ми поверихте за продажба, нали?
— Продадени ли са? — попита архиепископът.
— Една част, монсеньор, голяма част. Бяха изпратени вън от Франция, както се уговорихме с вас, защото тук не можем да ги пробутаме… Чакам сметката и се надявам, че ще получите още пари за тях.
И Толомей, отпуснал дебелото си тяло и кръстосал ръце на корема, клатеше добродушно глава.
— Значи, разписката, която ви подписах, не ви е вече нужна? — попита Жан дьо Марини.
Той криеше безпокойството си, но го криеше зле.
— Да не би да ви е студено, монсеньор? Побледнели сте много — и Толомей се наведе да сложи една цепеница в огъня.
После, сякаш забравил въпроса на архиепископа, продължи:
— Какво мислите, монсеньор, по въпроса, който тая седмица е бил разглеждан в съвета? Възможно ли е да възнамеряват да ограбят богатствата ни, да ни обрекат на мизерия, изгнания, смърт?…
— Нямам мнение — отвърна архиепископът. — Това са държавни работи.
Толомей поклати глава.
— Аз вчера предадох на монсеньор съуправителя едно предложение, предимствата на което той, струва ми се, не оцени добре. Жалко! Готвят се да вземат нашите имущества, защото кралството има недостиг от пари. Ние предлагаме да услужим на кралството чрез един огромен заем, монсеньор, а брат ви мълчи. Не ви ли е казал нещо? Жалко, много жалко, наистина!
Жан дьо Марини се поразмърда на стола си.
— Нямам право да обсъждам кралските решения — рече той.
— Те не са още решения — възрази Толомей. — Не бихте ли могли да обясните на съуправителя, че ломбардите, призовани да дадат живота си, който, повярвайте ми, принадлежи изцяло на краля, и златото си, което също е негово, биха желали, ако е възможно, да запазят живота си? Под живот разбирам правото да останат в кралството. Предлагаме златото си доброволно, а не както искат да ни го вземат насила. Защо да не ни изслушат? Именно за тази работа, монсеньор, исках да се видя с вас.
Настъпи мълчание. Жан дьо Марини седеше неподвижен и сякаш гледаше отвъд стените.
— Какво ми казахте преди малко? — обади се пак Толомей. — Ах, да… разписката.
— Ще ми я върнете — каза архиепископът. Толомей облиза устните си.