— Никакви кучета, господарю. Но вие ще хванете дирята му ей там при големия бук. Ще ви отведе при блатата.
— Кралят се учуди.
— Ти, изглежда, познаваш тоя край и лова.
По лицето на селянина разцъфна добродушна усмивка. Малките хитри очички се втренчиха в краля.
— Познавам горе-долу и местността, и лова — отвърна човекът — и пожелавам на такъв велик крал като вас дълго да му се радва, ако е рекъл бог.
— Значи, позна ме?
Човекът пак кимна и рече с гордост:
— Виждал съм ви да минавате и друг път, при друг лов, а също и монсеньор дьо Валоа, вашия брат, когато дойде да освободи крепостните в графството.
— Ти освободен ли си?
— Благодарение на вас, господарю, не съм вече крепостен, какъвто бях роден. Зная цифрите и мога да държа перо, за да пресмятам, когато ми потрябва.
— Доволен ли си, че си свободен?
— Доволен… разбира се, че съм. Така да се рече, чувствуваш се другояче, не като умрял приживе. И ние всички знаем, че на вас дължим постановлението. Повтаряме си го често като молитва: „Тъй като всяко човешко същество е създадено по образ и подобие божие, трябва да бъде свободно по естественото си право…“ Хубаво е да чуеш това, когато си се смятал ни повече, ни по-малко като животните, и то завинаги.
— Колко плати за освобождението си?
— Шейсет и пет ливри.
— Имаше ли ги?
— Трудът през целия ми живот, сир.
— Как се казваш?
— Андре… Андре Горски ми казват, защото тук живея.
— Кралят, който обикновено не беше щедър, изпита желание да даде нещо на тоя човек. Не милостиня, а подарък.
— Бъди винаги добър служител на кралството, Андре Горски — му каза той, — и пази това за спомен от мен.
Той откачи своя рог от слонова кост, обкован със злато и украсен с красива резба, който струваше повече, отколкото човекът бе платил за свободата си.
Ръцете на селянина затрепераха от гордост и вълнение.
— О, о, я виж! Я виж… — бъбреше той. — Ще го сложа под статуята на света Богородица, за да закриля къщата. Бог да ви пази, господарю.
Кралят се отдалечи, изпълнен с радост, неизпитвана от много месеци. Един човек беше разговарял с него сред пустото поле, човек, който благодарение на него беше свободен и щастлив. Тежкото бреме на властта и на годините изведнаж олекна. Добре беше си вършил работата като крал. „От висотата на трона винаги знаеш кого удряш, но никога не знаеш дали доброто, което желаеш да сториш, е наистина сторено и кого ползува.“ Неочакваното одобрение, което получаваше от низините на своя народ, му беше по-ценно и по-мило от всички дворцови хвалебствия. „Трябваше да разпростра разкрепостяването във всички области… Тоя човек, дето го видях преди малко, ако го бяха образовали на младини, щеше да стане по-добър прево или градоначалник от мнозина други.“ Той мислеше за всички андреевци от горите, от долините или от ливадите, за всички жан-луи от полята, за жаковците от колибите или лозята, чиито деца, освободени от крепостничеството, биха съставлявали големи резерви от хора и енергия за кралството. „Ще видя да поговоря с Ангьоран да разширим постановленията.“В този момент дочу късо и дрезгаво „бау…бау“ вдясно и позна гласа на Ломбард.
— Така, така, миличък! Гони там, гони там! — извика той.
Ломбард беше попаднал на дирята и тичаше с големи скокове, навел нос до самата земя. Не кралят беше изтървал дивеча, а останалите ловци, и Филип Хубави изпита младежка радост при мисълта, че сам с любимото си куче ще убие големия елен.
Той препусна в галоп и губейки представа за времето, последва Ломбард през поля и долове, през ровове и прегради. Стана му горещо и пот потече по гърба му.
Изведнаж видя нещо голямо и тъмно да бяга по бялата равнина.
— Дръж! — извика кралят. — Напред, Ломбард, напред!
Това наистина беше преследваният елен, голямо черно животно със светлокафяв корем. Той не бягаше вече така леко, както в началото на лова; гръбнакът му очертаваше формата на кош, за който беше споменал селянинът, а това беше признак на умора. Спираше, поглеждаше назад и пак хукваше с тежки скокове.
Ломбард залая по-силно, като го видя, и започна да го настига.
Рогата на елена привлякоха вниманието на краля. От време на време нещо проблясваше в тях, после угасваше. Всъщност в елена нямаше нищо приказно, както се разказваше в легендите, например за неизтощимия елен на свети Юбер с кръст на челото. Това беше само едно голямо изморено животно, което беше бягало, без да хитрува, подгонено от страха си, направо през полето и което скоро щеше да изпадне в безизходно положение. Сподирен от Ломбард, еленът навлезе в една букова горичка и вече не се показа. И твърде скоро лаят на Ломбард придоби онази звънкост, малко удължена и засилена, но по-яростна и по-изострена, която зазвучаваше у кучетата, когато изтощеният дивеч спираше.