— Дойдохме да ви отведем, месир — рече единият от тях.
Моле се надигна мълчаливо. Тъмничарят се приближи и с няколко силни удари с чук и длето изби нита, който съединяваше веригата с железните гривни около глезените на затворника. Жак дьо Моле загърна посталите си рамене с мантията на славата си, превърната сега в жалка сива дрипа. Кръстът на раменете му висеше на парцали.
В този изтощен, залитащ старец с натежали от веригите крака, който изкачваше стъпалата на кулата, все още беше останало нещичко от военачалника в Кипър, от заповедника на всички християни на Изтока.
„Господи, боже мой, дай ми сила…“ — шепнеше на себе си той. И за да намери тая сила, повтаряше имената на тримата си врагове: Климент, Гийом, Филип.
Мъглата изпълваше просторния двор на Тампл, нахлупваше качулки на кулите по крепостната стена, пъл-зеше между бойниците, обвиваше острия покрив на орденската черква.
Стотина войници с оръжие при нозе бяха застанали около една открита каруца, голяма и четвъртита.
Отвъд стената се носеше врявата на Париж и от време на време покъртително тъжно изцвилваше някой кон.
Насред двора с бавни крачки и безкрайно отегчено лице се разхождаше месир Ален дьо Парей, капитан на кралските стрелци — човекът, който присъствуваше на всички смъртни наказания и придружаваше осъдените до мястото на присъдата или изтезанията. Косите му, с цвят на стомана, падаха на къси кичури по четвъртитото чело. Облечен беше в плетена ризница и препасан с меч, а под мишница държеше шлема си. Като чу да извеждат затворника, той се обърна и великият магистър пребледня, доколкото му беше възможно още да пребледнява.
За разпитите обикновено не се правеха толкова приготовления; нямаше нито каруца, нито всички тези въоръжени хора. Идваха няколко кралски сержанти, повеждаха обвиняемите, прекарваха ги с лодка през Сена, най-често по здрач.
— Значи, има присъда? — обърна се Моле към капитана на стражите.
— Има, месир — отговори капитанът.
— И знаете ли, синко, каква е присъдата? — продължи Моле след кратко колебание.
— Не зная, месир. Имам заповед да ви отведа в черквата „Света Богородица“, където ще ви бъде прочетена.
Настъпи мълчание, после Жак дьо Моле пак се обади:
— Какъв ден сме днес?
— Понеделник след Свети Григори.
Това означаваше 18 март; 18 март 1314 година.9 „Дали ме водят на смърт?“ — питаше се дьо Моле.
Вратата на кулата отново се отвори; стражи изведоха трима други сановници: главния надзорник, нормандския наставник и заповедника на Аквитания.
И те бяха побелели, със сплъстени бради и така измършавели, че парцаливите им наметала се влачеха. Спряха се за миг и запремигаха като големи нощни птици на светлина.
Пръв нормандският наставник Жофроа дьо Шарне се втурна, като се спъваше във веригите си, и прегърна великия магистър. Старо приятелство свързваше двамата. Дьо Шарне, с десет години по-млад, дължеше цялата си кариера на Жак дьо Моле, който го готвеше за свой заместник.
Върху челото на Шарне личеше белег от дълбока рана, а носът му бе изкривен — последици от някогашна битка, когато един удар с меч бе пробил шлема му. Тоя корав човек със загрубяло във войните лице зарови чело в рамото на великия магистър, за да скрие сълзите си.
— Дръж се, братко, дръж се — промълви дьо Моле, като го притисна в прегръдките си. — Смелост, братя! — повтори той, прегръщайки и другите двама.
Един тъмничар се приближи.
— Можем да ви свалим веригите, господа. Имате право на това.
Великият магистър разпери уморено ръце.
— Нямам петак — рече той с горчивина.
Защото, за да им свалят веригите, при всяко излизане тамплиерите трябваше да отделят по един петак от стотинките, които ежедневно им се отпущаха, за да плащат отвратителната си храна, сламата в килията и прането на ризите си. Допълнителна жестокост, характерна за съдебните похвати на Ногаре!… Като подсъдими, но още неосъдени, имаха право на издръжка, която беше така пресметната, че четири дни през седмицата гладуваха, спяха на голия камък и гниеха в мръсотия.
Жофроа дьо Шарне извади от една стара кесия, закачена на колана му, последните си два петака и ги хвърли на земята — единия за своите вериги, другия — за веригите на великия магистър.
— Не, братко! — направи движение да откаже Жак дьо Моле.
— За какво ми са сега… — отвърна Шарне. — Приемете, братко, заслугата тук даже не е моя.
— Щом свалят веригите ни, може да е за добро — каза главният надзорник. — Може пък папата да е решил да ни помилва.
9
Средновековният календар не е бил като днешния и се е различавал в отделните страни.
В Германия, Швейцария, Испания и Португалия официалната година започвала на Коледа. Във Венеция — на 1 март, в Англия — на 25 март, в Рим — ту на 25 януари, ту на 25 март, в Русия — на пролетното равноденствие.
Във Франция официалната година започвала на Великден. Това се нарича великденски стил или френски стил. Този странен обичай да се счита за начало на годината един празник с непостоянна дата е довел до разлика и в продължителността на годините — някои били с 330, други с 400 дни, а имало и години с два пролетни сезона — единият в началото, другият на края! Този великденски стил е източник на безброй заблуждения и точното определяне на датата е било свързано с големи затруднения. Така например по този стил краят на процеса на тамплиерите остава в 1313 година, защото през 1314 година Великден се пада на 7 април. Едва през 1564 година при царуването на Шарл IX, предпоследният крал от династията Валоа, за началото на годината се определя 1 януари. Русия възприела новия стил през 1725 година, Англия в 1752 година и Венеция едва при превземането й от Бонапарт. Указаните в настоящия разказ дати са, разбира се, по нов стил.