IX
ЕДНА ГОЛЯМА СЯНКА НАД КРАЛСТВОТО
В продължение на десетина дни кралят се луташе из душата си като заблуден пътник. Имаше моменти, когато, макар и да се уморяваше бързо, пак се заемаше с работата си, безпокоеше се за държавните дела, искаше да провери сметките, с властно нетърпение настояваше да му се дават за подпис всички писма и постановления. Никога не беше проявявал такава охота за подписване. После внезапно изпадаше в помрачение, рядко произнасяше думи, и то без връзка и без смисъл. Потъркваше челото си с отслабнала ръка, чиито пръсти трудно се прегьваха. В двора се говореше, че кралят не е на себе си. В действителност той започваше да се откъсва от света.
За три седмици болестта превърна този четиридесет и шест годишен мъж в старец с изпито лице, който живееше вече само наполовина, затворен в една стая на замъка Фонтенбло. И тази постоянна жажда, която го мъчеше и го караше да иска непрекъснато да пие!
Лекарите уверяваха, че той няма да прескочи трапа, а астрологът Мартен, подбирайки внимателно думите си, възвести, че някакво ужасно изпитание предстои в края на месеца на един могъщ западен монарх, изпитание, което ще съвпадне със слънчево затъмнение. „През този ден, пишеше вещият Мартен, над кралството ще падне голяма сянка…“И внезапно една вечер Филип Хубави усети пак под черепа си онова страхотно избухване, пропадането в мрака, което беше вече изпитал в гората на Пон-СентМаксанс. Този път нямаше нито елен, нито кръст. Само едно едро тяло се беше проснало в леглото, без да чувствува грижите, с които го обграждаха.
Когато изплува от този мрак, за който той не можеше да знае дали е траял час или два дни, първото нещо, което различи, беше една дълга бяла фигура с тънък черен венец, надвесена над него. Дочу глас, който му говореше.
— А, брат Рено — едва продума кралят, — познах ви, разбира се, но ми се виждате като обвит в мъгла.
И тутакси добави:
— Жаден съм.
Брат Рено, доминиканец от Поаси, накваси устните на болния с малко светена вода.
— Повикаха ли епископ Пиер? Пристигна ли? — попита тогава кралят.
Поради някакъв обрат на мисълта, какъвто често се среща у умиращите и ги връща към най-ранни спомени, кралят имаше натрапчивата мисъл в своите последни дни да иска до леглото си един от своите другари от детинство, Пиер дьо Латий, епископ на Шалон и член на съвета му. Недоумяваха защо е това желание и търсеха скрити причини, а то беше само случайно хрумване.
— Да, сир, пратихме да го извикат — отвърна брат Рено.
Той действително беше изпратил бърз куриер към Шалон, но доста късно, с надеждата, че епископът няма да свари краля жив. Защото брат Рено имаше да играе роля, която не искаше да отстъпи на никой друг духовник. В действителност кралският изповедник беше в същото време и велик инквизитор на Франция — на съвестта на двамата тежаха едни и същи тежки тайни. Всемогъщият монарх не можеше да изиска приятел по свой избор да му помага при голямото пътешествие.
— От дълго време ли ми говорите, брат Рено? — попита кралят.
Доминиканецът, с брадичка, потънала в тлъстини, и будни очички, беше натоварен сега, под прикритието на божията воля, да изтръгне от краля онова, което живите още очакваха от него.
— Сир — рече той, — бог ще бъде доволен, ако поставите в ред държавните дела.
Кралят замълча, после попита:
— Брат Рено, изповядах ли се?
— Да, сир, завчера. Хубава изповед, всички й се възхитихме, вашите поданици също ще бъдат възхитени. Вие се разкаяхте, загдето сте изтощили народа си и най-вече църквата с прекомерни данъци. Заявихте също, че не молите за прошка мъртвите, жертва на вашето правосъдие, тъй като вярата и правосъдието трябва да си съдействуват.
Великият инквизитор повиши гласа си, за да могат присъствуващите да чуват добре.
— Така ли казах? — попита кралят.
Той не знаеше вече. Наистина ли беше произнесъл тия думи, или брат Рено ги измисли, за да му припише такава поучителна кончина, каквато подобава на всяка велика личност. Само промърмори:
— Мъртвите…
— Ще трябва да ни известите вашата последна воля, сир — настоя брат Рено.
Той се поотмести и кралят видя, че стаята е пълна.
— А — рече Филип Хубави, — познавам всички ви.
Изглеждаше учуден, че може лесно да разпознава лицата.
Всички бяха се събрали край него: лекарите му, шамбеланът, брат му Шарл, изпъчен високомерно, брат му Луи, застанал малко встрани от другите с обърната яка, Ангьоран, Филип льо Конвер, неговият легист, секретарят Майяр, който единствен седеше пред една малка масичка… всички неподвижни и тъй мълчаливи, така мъгляви, че сякаш бяха замръзнали в приказната безконечност.