Димитър Талев
Железният светилник
I ЧАСТ
ХАДЖИ СЕРАФИМОВАТА ВНУКА
Овде дърво столовито,
столовито, грановито,
гранки му са до небеси,
а корени — сура земя;
гранки му са мили снаи,
а корени — синовите,
а връшките — мили внуци!
I
Едва-що бе преминала голямата чума в лето 1833, която лежа дълго, като тъмна, отровна мъгла над цялата страна. По това време Стоян Глаушев забягна от родното си село Гранче, което беше на около три часа път от град Преспа…
В двора на Глаушевци имаше едно младо, весело куче, с дълги, тънки нозе, цялото бяло и само на челото му се виждаше широко черно петно, което обхващаше темето и едното му око, та изглеждаше като накривено калпаче на главата му. То беше пъргаво, игриво, закачаше другите две стари кучета в двора, а от домашните най-много обичаше Стояна. Децата в къщата — събираха се към двайсетина — по цял ден играеха с кучето, но често го биеха, а възрастните го хокаха и само Стоян ни го биеше, ни го хокаше. Кучето му отговаряше с някаква човешка обич и привързаност.
Излезе Стоян Глауш да прибере воловете — вече се свечеряваше. Млад момък беше Стоян и не тръгна по пътя, а напреко, направо към ливадата край селото, дето бяха изкарали днес воловете да се позалъжат с младата, едва-що покарала тревица. Днес денят беше слънчев, топъл — минал бе Свети Атанас и зимата беше към края си по тия места. Стопили се бяха навред януарските снегове, върху черната, пропита с влага земя беше хвърлено зелено було, събрано на гъсти 2дипли по припеците. Ведрото небе още светлееше, мек зелен блясък се преливаше по тъмното лице на земята, ала от пълните с вода трапища, от сенчестите долища се надигаше синкава, хладна вечерна мъгла. Стоян вървеше нататък с широки стъпки и тъкмо се канеше да прескочи един трап, край него се стрелна Шаро и тупна с четирите си нозе на другата страна на трапа.
— Аха! — подвикна весело след него Стоян. Досега той се преструваше, че не го забелязва и не знае, че то върви след него, а младото животно какво ли не правеше, за да привлече вниманието му. Като прескочи и той трапа, кучето се изпречи пред него, приведе се на опънатите си предни нозе и току отскочи и се спусна нататък с вирната опашка.
— Ех — въздъхна гласно Стоян, — тебе ти се играй, ама мене не ми се играй…
То тръгна пак след него с дългите си нозе, зацапани с кал. Стоян подбра четирите вола и ги изкара на пътя. Бавно се клатушкаха воловете накъм селото — дребни, изгладнели, с хлътнали хълбоци и увиснали опашки. Тук, недалеч от пътя, на края на селото, се издигаше господарската къща, двукатната кула на Махмуд бей. На долния кат кулата нямаше прозорци, а само тежка дъбова врата и няколко тесни бойници през дебелите каменни стени, ала високо над зида, който обграждаше широкия двор, се виждаше целият горен кат с чардак и с дълги редици прозорци от четирите му страни. Тук бяха хамбарите на бея, тук идваше той от града, а през лятото довеждаше камъните и децата си да ядат любеници и пъпеши, тук бяха постоянно и двамата му кехаи, пазачи на имота му — почти цялото поле наоколо, ведно със селото и людете и всичко живо в него. Стоян се изненада, като видя пред високата порта на бейската кула едно от децата на бея, десетина годишно момче. Сега, по това време… далеко е още лятото. Може и беят да е тук, довел го е.
— А! — трепна Стоян. — Ето и хрътките му!
Две ловджийски кучета се хвърлиха на пътя и като дращеха с ноктите си влажната пръст, се втурнаха върху кучето на Стояна. Жаловито изквича то, сви се разтреперано в нозете на стопанина си, гръмко лавнаха след него двете хрътки и налитаха да го разкъсат. Стоян размаха ръце:
— Ош, ош бре!
Не смееше ни да прокълне двете господарски кучета, ни да дигне камък да ги прогони, а те се завираха в нозете му. Смути се младият момък, уплаши се и се извърна към малкия бейски син:
— Бейче! Бейче, спри кучетата! Бейче, ага, моля ти се!
Малкото турче се превиваше от смях и надаваше викове да насъсква кучетата.
Тогава Стоян усети между пръстите си дебелия врат на една от хрътките и твърдата козина по него, видя колко дълго беше тялото й, пред самото му лице зееше устата й — широка, да го погълне, с остри бели зъби — той стискаше, стискаше, тялото на хрътката стана непоносимо тежко в ръцете му, той го изпусна и видя как го прескочи, сетне подгони четирите вола към селото, а кучето му тичаше след него на три нозе.
Стоян отмина бащиния си двор, където влязоха четирите вола, и се спусна в един дол наблизу зад къщата. Тук сплитаха оголели, прогнили клонки бурени и храсти, Стоян се провря в най-гъстото и се спотаи задъхан, разтреперан от страх и умора. Той се ослушваше да не би някой от турците — беят или кехаите — да го е проследил. Изтръпна, когато наблизу се чу шум, но той скоро видя през клонките кучето си. То се примъкна към него, приклекна и започна да ближе раните си, като час по час поглеждаше към любимия си стопанин и спасител. Накривеното му калпаче — черното петно на челото му — придаваше на кучешката му физиономия смешен и жалък, почти човешки израз, та Стоян едва-що не заприказва с животното, като търсеше пред кого да изкаже мъката си.