— Лазе, знам какво приказвахте вътре. Благодарна съм на бога за тая моя радост. Годеж… не сега, още не. След една година. Да не се разгласява, за да бъдеш свободен. Не, не ме питай, Лазе! Размисли и ще узнайш, ще разбереш от какво се боя и сичко.
Тя млъкна. Не можеше да владее повече гласа си. Лазар несъзнателно приподигна ръце към нея в мълчалив възторг. Той знаеше от какво се отказваше тя и от какво се боеше — не за себе си, а заради него. „Да — отпусна ръце той, — нека тъй да бъде.“ И гласно каза:
— Нека тъй да бъде. Ще почакаме, Божанке, една година. Ти прекалено се боиш, но да не бързаме, щом така искаш.
Върна се в стаята, при другите мъже, и каза:
— Поприказвахме вън с Божана. Нема да правим годеж сега-засега. Ще почакаме некое време!
— Е, е, е! Какво е това сега пък! — нацупи се като сърдито дете Стоян Глаушев. — Детински работи. Нели си дадохме дума и…
— Думата е дадена, татко. Само веселбата ще отложим за некое време.
— Ех — махна с досада ръка Стоян. — Тъкмо си бех нагласил гърлото за повечко винце и за песни…
Днес, на първия ден на Божик, и тежката порта на чорбаджи Аврам Немтур стоеше отворена. По улицата минаваха върволици люде, още от ранна сутрин, бащи със синовете си и други по-малки дечурлига, братя и зетьове — всички бързаха пременени, накитени, да се отбият за две-три минути във всяка роднинска или приятелска къща, при кумове и сватове, да честитят големия християнски празник, да разменят все същите думи за времето и за вкусния обилен обед. Всички бързаха, че най-късно до пладне трябваше да се обиколят по двайсет, трийсет и повече къщи. Толкова люде минаваха по улицата, а нито един не се отби в широкия двор на чорбаджи Аврама, в неговите сараи. Той нямаше роднини, нямаше и приятели.
Двете жени, старата леля и Ния, шетаха още от тъмна нощ, накладоха огнищата, наготвиха всякакви коледни ястия, постлаха стаите с нови килими и ямболии, както във всяка християнска къща. Чорбаджи Аврам ходи в църква, върна се, облажи се и той с късче печено месце, че и той бе постил. Сетне сложиха божикна трапеза, богата и пребогата, ядоха тримата сами, мълчаливи, без радост. Чорбаджията се оттегли до огнището, пуши с дълъг един аршин чибук, с кехлибарено зърно за устата като круша, поприпече се на огъня, подремна, събуди се и пак пуши. Тихо беше в голямата двукатна къща, пълна и препълна с тежка покъщнина и всякакви богатства. Откъм улицата се дочуваше тропот на нови или подновени емении и калеври, глуха, далечна врява и сякаш спираше до прага на чорбаджийската порта, до високата стена, която обграждаше широкия чорбаджийски двор, а отсам оставаше само тишина и досада, блудкава, тежка преситеност и мрачна скръб. Душата на стопанина живееше и властвуваше в тоя дом. Отвъд тоя праг и тая висока стена бяха другите, другият свят, чужд и враждебен.
Притихнаха и двете жени. Старата леля се прибра в претоплената си стая на долния кат н легна да спи, да си доспи. Ния влезе при баща си, седна мълчаливо на ниско столче до малките прозорци с железни решетки и шарени завеси, четири един след друг, от вратата до другата стена. Оттук се виждаха чардакът, дворът, отворената порта и улицата, оголелите дървеса по дворищата нататък, покриви и кумини и планината далеко отвъд. Ния отвори на колената си някаква гръцка книга, с едро, черно писмо върху яркобяла хартия. Другата й леля, по-стара сестра на покойната й майка, бе й я изпратила от Битоля неотдавна. Ния я прочете два пъти от край, до край — дълга сантиментална история за смелите подвизи и благочестивата любов на някакъв французки рицар, който загива в бой със зли, подли врагове, и за една млада, красива графиня, която от обич и скръб по рицаря, погребва младостта си между стените на далечен манастир. Ния премина с разсеян поглед по няколко вече добре познати редове и спря до първата точка. Едрите ярки букви, по бялата хартия се преплетоха, сляха се в сиво петно, изчезнаха. Тя нищо не виждаше.
Събираше смелост да заговори с баща си, подбираше думи. Да му каже всичко за Лазе Глаушев, да му каже да я омъжи за него. Преди да седне тук, срещу стария, това изглеждаше по-лесно, смелостта й беше по-голяма. Сега челюстите й бяха сковани и само няколко думи, все едни и същи, най-смелите, най-дръзките, се въртяха в главата й: „Тате, ако мислиш да ме омъжиш — само за Лазе Глаушев.“ И пак… „Ако мислиш…“ Как ще изрече, с чия уста ще произнесе тия думи, това име пред баща си, от страх и срам? Рядко бе седяла така срещу него, да заприказва като дъщеря с баща си, рядко бе чувала от него повече от две-три думи — дали е болна или здрава, дали е гладна или сита, дали иска нов фъстан или нови чехли. Такъв баща беше той. Обличаше я в коприна и злато, хранеше я с мед и мляко и каквото и да поиска тя за облекло и храна. Никога не й се караше, никога не бе я ударил. Добър баща, грижлив, но това не стигаше. Ето какъв час дойде за нея — не беше за здраве или болест, за нова руба. Душата я болеше, а не можеше да повери болката на баща си. Той, най-близкият й човек, беше й като чужд. Друг близък, свой човек тя нямаше. Леля й, прибрана по милост в тоя дом, трепереше пред брата си, чорбаджи Аврама. Ния не помнеше майка си. Знаеше, че тя би й помогнала сега, но нямаше дори някакъв спомен от нея, а само неясна скръб в сърцето си. Лазе… Да дойде да я поиска от баща й, да дойде да я отведе, тя би тръгнала след него. А между него и нея стоеше баща й — чужд и страшен с бащинската си власт над нея, с тежкия си поглед, с мълчанието си. Каквото и да му кажеше за Лазе, за своята обич — той би разбрал само едно: искам мъж. Огън пропълзя по бузите й. Устните й оставаха стиснати. Но тя трябваше да проговори, трябваше…