— Се тъй сами ли ще живейме, татко… Далеко от другите люде. Ти немаш приятели и роднини. Виж другите…
— Не ми требва никой. По-далеко от мене. Ния продължаваше да гледа през прозореца. Сърцето й биеше по-бързо и по-бързо. Тръгнала бе и вървеше с отчаяна решителност към пропаст, която ще я погълне, страшна и неизбежна, но може би ще намери там, от единия до другия бряг над тъмната дълбина, макар едно тясно, несигурно мостче. И пристъпи още по-смело, дръзко:
— Тате, ти си веке над шейсет години, аз съм на осемнайсет. Ще ме оставиш съвсем сама на тоя свет. И какво ли още не може да се случи с човека.
Дебелите черни вежди на чорбаджи Аврама подскочиха и двете нагоре, подпряха набралите се гъсти дипли на челото му. Не бе чувал такива думи от щерка си. Не, Ния не беше вече дете! Той бързо се приподигна на лакътя си:
— Ще те омъжа. Ще ти оставя богатство.
Сърцето на девойката щеше да изхвръкне от гърдите. Ето, още една стъпка! А как чудно спокоен беше гласът й:
— Богатство… Ти знайш, тате: бог дава, а взема още по-често и по-бързо.
Дебелите вежди на чорбаджията паднаха като капаци върху очите му, набраните бръчки по челото се разнесоха — това беше усмивката му. Усмихна се той на себе си, че се бе досетил: „Тя иска да я омъжа. Жена е веке, жена, погледни!“ Ето пак спомени за Кальопа, майка й… Той отпусна клепки, лицето му се разведри и успокои, като да го упои сладка дрямка. Той се ослуша далеко-далеко. Беше последната им среща, преди да му стане жена, най-късата от всички срещи, които бе имал с нея, все тъй набързо… Ще те взема, Кальопе… Вземи ме, аз тебе съм избрала! … Гласът на мъртвата ли беше тоя далечен глас, или Ния е казала някому същите тия думи?
— Нио — продума той слушай, — дали… дали не си избрала некого?
Тя бързо се обърна, присви колена до него, обхвана шията му, притисна лице на гърдите му. Той нито се помръдна, не знаеше и какво да стори, щерка му никога не бе го прегръщала така, неочаквано дойде тая радост от тежестта на ръцете й около шията му и тая главица на гърдите му, мила, своя, родна.
— Е, е… Кажи, кажи.
Ния се притисна още по-плътно към него и рече:
— Лазе Глаушев.
Чорбаджи Аврам трепна, потрепера, сякаш нож го прободе. Посегна с две ръце, свали от шията си ръцете й, тя се отдръпна, както беше на колена пред него, и остана тъй, с наведена глава, устните й трепереха. Какво ще каже той сега?
— Той ми е враг — каза старият с хриплив глас. — Него ли намери! Не, не. — Тате… Той се раздвижи, потърси чибука си, кесията с тютюн, започна да се гневи:
— Той едно време, когато го каних да дойде в дюкяна ми, отказа. Спомняш си. Не ме почете, отказа. Такова нещо аз не прощавам никому.
Чорбаджи Аврам не допущаше, че някой в Преспа би отказал да се ожени за неговата дъщеря. Повече искаше да я отклони и да я подпита. Не беше много йзненадан от избора й — Лазар Глаушев беше пръв между преспанските младежи, чорбаджията бе дочул и за успехите му в търговията с Андрея Бенков. В гнева му срещу младия вироглавец имаше повече надменност и страх, отколкото омраза. Той сложи цигара на дългия чибук, запали я от жарта в огнището, а в това време обмисляше какво да каже и — чудно, не намери с какво да покуди младия момък.
— Ти остави преспанските бечварковци — казанай-сетне той. — Аз ще ти намеря мъж, да ти е прилика по сичко. Може да не е от тука, но ще ти го доведа вкъщи. Остави на мене.
Ния се изправи и рече:
— Ти ме попита дали не съм избрала некого. Аз ти казах, тате. Никой друг.
В твърдия й глас, в израза на лицето й чорбаджията позна собствената си упоритост. Той нищо не отговори. Ния седна отново на столчето до прозореца, дигна книгата от пода, сложи я пак на колената си, без да я отвори. Сега той ще мълчи може би сто години. Но му каза, каза му всичко. Боеше се повече от него, от стария, а сега виждаше, че по-трудно беше да победи другия. Тя не успя да го види през тая предпразнична седмица, откакто идва у тях Султана. Ще иде и тя у тях, ще отива всеки ден, ще го дири, ще го среща — сега й беше по-лесно, щом се освободи от страха си пред стария. Някой се мярна по двора. Ния погледна.
— Иде ни гост, тате. Хаджи Захари.
— Хм… Не съм го очаквал. — След минутка чорбаджи Аврам додаде: — Като че ли сам господ го праща… Почерпи там каквото требва и ни остави сами.
Девойката излезе да посрещне стария хаджия. Стана и чорбаджи Аврам с чибука си, поизтърси копринения си пояс и дълбоките си сукнени потури от попадалата по тях пепел от цигарата му, изкашля се шумно.
Седнаха и двамата на меките ямболни, между тях — огнището. Хаджи Захари Мирчев не пушеше тютюн, чорбаджи Аврам хвърли и своята цигара в огъня.