— Не съм влизал в твоята къща, Авраме, откакто почина домакинката ти… хе, кога беше то — поглади дългата си бяла брада хаджи Захария. Гласът му звучеше дълбоко, тържествено.
— Не си влизал, хаджи.
— Слушах тая сутрин църковната служба. Христос се роди. Сърцето ми се изпълни с милост. Размислих се. Какви люде сме ние…
Чорбаджи Аврам мълчеше. Хаджи Захари се вълнуваше, трепереше бялата му брада. Той дигна очи, гласът му стана по-плътен, напрегнат:
— Християни сме, верваме в бога Само на думи, имаме нечестив страх. В живота си, в делата си ние лъжем бога… какво — лъжем себе си. Лоши сме, лоши, тежко ни! Това си мислех аз тая сутрин в църква и ми се доплака. За меке самия и за сички. Лъжем се, караме се, мразим се, пакостим си. Скарахме се и за божия дом. Караме се и ние с тебе, стари люде, секи час бог може да ни повика пред себе си, да отговаряме за делата си тука, на земята, и според това ще ни съди той, милостивият. Ти си по-млад от мене, бог да те поживи, но и ти си веке стар човек. Мислих си за тебе. Ще му отида, казах си, на тоя свет празник християнски, с любов и мир. Ще надвия дявола, нема да оставя сатаната да се радва на днешния ден. Ето с такова сърце ти говоря и не ми се сърди, ако ти кажа нещо, което може да те разсърди: защо вървиш против народа, Авраме, брате? Вървиш с чуждия, а против своите. Не искам да те съдя, а да те моля дойдох, сам да помислиш. Ти знайш, ние не сме гърци, пък вървиш срещу това, което знайш. Кажи го, само ти си за гръчката партия в Преспа. Ти крепиш наместника и власите. Върни се при своите, Авраме, моля те по християнски.
Чорбаджи Аврам не надаваше много ухо на благочестивите приказки на стария хаджия. Той му отговори набързо — дошла му бе друга мисъл и бързаше да стигне до нея.
— Не вървя аз срещу народа, дедо хаджи. Искам да го притегля към себе си, че съм разбрал по-добре. Прост и див е нашият народ и не е харно да се делим и да бегаме от тия, които са по-високо от нас. Това е, то. Сега пък ще видиш какъв човек съм аз, кому мисля добро и кому мисля зло. Слушай и сам ще отсъдиш.
Влезе Ния с голям поднос, изслуша благословите на стария хаджия и си излезе. Чорбаджи Аврам бе подхванал отдалеко, но сега изеднаж отсече:
— Виде ли щерка ми?
— Видех я. Жива да ти е и здрава.
— Отиваш ли да те пратя стройник за нея?
— Отивам — зарадва се хаджията. — Не съм го правил друг път, но за твоята щерка отивам. Къде? Аврам Немтур помълча малко, сетне рече:
— У Стояна Глаушев. За сина му Лазар.
Хаджи Захария Мирчев подскочи, хлътналите му очи светнаха през надвесените бели вежди, младежка руменина се показа по восъчното му лице.
— Ето, ето, ето… Авраме, брате! Тая сутрин сам бог отвори сърцето ми. Негов глас беше, милост да му е: иди у Аврама! Та искаш Лазар Глаушев за зет?
— Да. Нели ти казвам.
Хаджи Захари се прекръсти един път, два пъти, три пъти:
— Слава тебе, боже, слава тебе! … Отивам, Авраме, отивам, божия поръка да изпълня.
Той се заозърта, посегна тук-там около себе си, търсеше опора за ръцете си, понадигна се да стане, развълнуван, нетърпелив. Чорбаджи Аврам размаха ръце срещу него:
— Почакай. Аз не искам тъй, целият град да научи отеднаж. Намери Пазара сам, между четири очи. И не бързай, ако не може днеска. Кажи му, че му давам щерка си. Ще дойде да живей тука, щом ги венчаем. Тя ми е едничка. Докато съм жив, аз ще бъда господарят в тая къща. Като умра, сичко ще бъде негово. Дал ми е господ доста. Има да живеят и внуците му, ако пък е кадърен, нека го увеличи и умножи. Не искам, хаджи, кажи и нему, да се разчуе, докато не получа думата му. Ако откаже, пак да мълчи.
— То се знай. Ама как ще откаже! Отказва ли се човек от такава хубост и такова богатство!
— Не знам… Но върви, върви. Това е от моя страна.
Хаджи Захари Мирчев се изправи най-сетне, разтреперан и с нозе, и с ръце, и с глава, колкото от старост, толкова и от вълнение. Преди да излезе, дигна ръка и рече като древен пророк:
— Край на разпрата в Преспа, край! Лазе Глаушев става твой зет, Авраме. И щом вие двамата… Край и добро начало. Отивам, отивам.
Като излезе на улицата, старият хаджия изви ръце отдире, да стегне по-здраво кръста си, по-бързо да върви. Студеният ветрец развяваше полите на дългия му кюрк и бялата му брада до пояс. Лицето му сияеше със снежно-белите вежди, мустаки и брада, с леко накъдрените бели коси около ушите му под черния кадифен калпак, със свежата руменина по бузите му, с оживелия блясък на очите му, забързал със ситни стъпки, чист и спретнат, помладен от радост. Някои от минувачите се заглеждаха в него и се подсмиваха. Мислеха си: старият хаджия е обърнал повечко чашки за Божик.
Не мина повече от час време, хаджи Захари Мирчев се върна по същата улица. Не се връщаше той, а тъмната му сянка, облечена в неговата празнична руба. Той не помнеше как влезе в къщата на Стоян Глаушев, как се отдели с Лазара в друга стая и седнаха сами, как си излезе после от тая къща попарен — ни жив, ни умрял. Каза всичко и моли, и плака-не помнеше вече всичко, що каза и що чу. Но запомни добре, което трябваше да запомни.