Лазар Глаушев отказа. Старецът не се отчая. Тогава Лазар призна, че бил сгоден за друга девойка.
— Само ти да го знайш, дедо хаджи. Още не сме решили да го разгласяваме.
Ама дали беше така наистина? Или неразумният момък искаше само да оправдае отказа си. И старецът започна да се тюхка — колко харно би било и за църковните работи да се одобрят те двамата с чорбаджи Аврама, да се сродят. Лазар рече:
— Каквото и да е, в неговата къща нема да влеза, да е цела от злато и елмази. Всеки ще каже: предаде се за хубава жена и богатство. По такъв път съм тръгнал и ще вървя, нема да се отбия от него каквито и съблазни да ме теглят. Познавам аз чорбаджи Аврама, нема да го привлека и обърна, а той иска да ме привлече и да ме погуби. Е, разбирам: щерката си ми дава, голема чест ми прави, благодаря му. То е друго. Благодаря му за тая чест. Което ми каза, дедо хаджи, за щерката на чорбаджията, аз ще го забравя и от моята уста нема да се чуе. Сега ти виждаш що е и какво е и сам знайш какъв отговор ще занесеш на чорбаджи Аврама. Е, кажи му най-сетне, ако требва, че съм сгоден и ще се женя за друга девойка. Не стана нужда да говори много хаджи Захари, като се върна в стаята на Аврама Немтур. Чорбаджията го посрещна още на вратата и позна:
— Отказа ли?
— Отказа, и Като да изля някой паница мляко по лицето на Аврама. Останаха да се чернеят само веждите му, сключени в страшен възел, и очите му, като две черни дупки. Опита се хаджията да посмири гнева му, побърза да каже, че Лазар бил вече сгоден за друга девойка, но кой знай дали чу и разбра Аврам Немтур. Не беше на себе си той и вече дума не продума. Нямаше повече работа в къщата му хаджи Захари Мирчев. Отиде си унил и тъжен до сълзи. Сърцето го заболя, доброто му старческо сърце.
На третия ден на Божик пред портата на чорбаджи Аврама спря кола с три коня. Качиха се в колата Ния и Аврам Немтур. Заминаха за Битоля — тъй, посред зима. След два дни чорбаджи Аврам се върна сам от Битоля, мрачен и зъл, не дигаше очи човека да погледне.
VI
Зимата наистина излезе люта тая година. Дебелият сняг, който падна през нощта на последния ден на Божик, не се дигна докъм края на Голям Сечко. От Божик се отвориха студени, ясни дни и мразовити нощи, а като се поотпусна времето на два-три пъти — валяха пак нови снегове, падаха и мъгли. През ясните дни въздухът ставаше като стъкло, върху прозрачното твърдо небе планините се изправяха като варосани огради, бяла, студена пустиня беше полето със синкави сенки по междите и ниските хълмища, със сивите, зацапани, разкривени ленти на пътищата. Нощем от едрите звезди пръскаха искри, месечината режеше едва синеещото се кадифе на небето като лъснато острие, студената й светлина се изливаше на потоци по земята. И какви нощи — всяка по година!
Целият Голям Сечко мина в празници — от Божик до Свети Атанас. Зима — всеки се навърта край огнището, всеки гледа под сушина да е, на завет, като горските зверове и живинки по бърлоги и дупки, пътищата са затворени, работата секва. Пък нали затова лятно време се събира и трупа повече! Човешкото сърце е винаги жадно за радост и веселби. Мина Бъдник и Божик, сетне Свети Василий с Новата година, Водици и Свети Йоан, и други още по-малки празници, именни дни, сватби, годевки, еснафски храмове, както ги наричаха прес-панци, гощавки между приятели и роднини. Покорната рая се веселеше на скрито, по къщите — да не предизвиква душманите агалари, още повече дявола, който завижда на всяка човешка радост и праща зло. Нощно време по много къщи се чуваха песни, но светлината по малките прозорчета биваше затуляна с черги и капаци. Колкото и да беше шумна веселбата и колкото вино да се изпиеше, гостите не оставаха много късно през нощта, разотиваха се далеко преди полунощ, бързайки по тъмните улички със запалени фенери в ръка, както беше заповядано от турчина. коИто живееха по-далеко или виното им се е усладило повече — оставаха да нощуват у домакините. Така бяха живели преспанци от векове — да крадат, да крият радостта си, така живееха и сега, в постоянен страх. Но ако някога страхът ги е държал в пълно покорство — от някое време във всяко робско сърце растеше смътна надежда: ще дойде край един ден на робска неволя! Робът още биеше чело пред стъпките на турчина, но бе започнал борба срещу другия си потисник — фанариота — и в нея крепнеше душата му ден след ден, оживяваше, надигаше се потъпканата му гордост, разгаряше се жаждата му за светлина, избистряше се съзнанието му и помрачената му памет. Ден след ден топлината в земните недра разпукваше и топеше дебелите зимни ледове. Тая година гощавките по Преспа продължаваха до по-късно през нощта, виното се лееше по-изобилно, песните се пееха на по-висок глас и някакви нови песни започнаха да се пеят, в които вековната робска скръб звучеше през гневни сълзи.