С настъпването на зимата във всекидневните си грижи преспанци бяха позабравили народните работи. Мина толкова време, нямаше никакъв отговор по спора около новата църква и народът бе оставил всичко на людете от общината и читалището. Това беше най-сетне тяхна работа — да се грижат за църквата и за всички народни дела. А народът — той е тук, на мястото си, и щом стане нужда… То се знае, за такива работи е нужно много време. Наместникът даваше вид, че всичко беше забравил, старците около него спокойно тракаха с броениците си. Дори и младите около Лазара Глаушев бяха затихнали. Къде е Цариград — само да отидеш и да се върнеш, ще мине месец време и повече. А чак от Цариград се очаква да дойде решителният отговор по спора. Времето; минаваше — е, да, то времето минава неусетно. Ще се чака, щом така е дошло…И в читалището, дето се събираха всеки празник младежи и някои по-стари от еснафа да четат книги и вестници, да слушат беседи, все по-рядко се споменаваше за църквата. По-често се говореше там за училището, но като започна така тая година, така и го оставиха да върви до другата година. Само наместникът н Лазар Глаушев не беше оставил всичко на времето. Наместникът отиде на два пъти в Битоля, при владиката и все по църковния спор, без да отвори дума пред общинарите. Лазар пишеше дълги писма до познати люде в Цариград, както ги познаваше от цариградските вестници, народни люде, молеше ги и ги зовеше да помогнат на Преспа, на бедния н неук, христолюбив български народ, плачущ и жаждущ за своя народна църква, наука, който едва сега се пробужда от дълбок сън и радее да се освободи от вековен фанариотски ярем, от заблуди и душевен мрак. Не получи отговор на нито едно от писмата си, но едно от тях излезе почти цяло напечатано в един цариградски вестник. Тоя брой на вестника се получи в преспанското читалище няколко дни след Божик.
При срещите и разговорите на преспанци през тия многобройни празници започна често да се споменава за новата църква и не толкова за църквата, колкото се даваше воля на една напластена и нараснала омраза към фанариотите. Най-напред преспанци бяха недоволни сами от себе си, че бяха нехайни и недостатъчно ревностни към народните работи, сетне обвиниха и за това наместника, докато ги обзе гневно нетърпение:
— Какво ще чакаме още и колко време ще чакаме…
— Наша ли е църквата — наша е! Ами що сме седнали да я делим с наместника и с тия, власите? Защо делим с них църква и училище — за них тояга по задника, па да си вървят, откъдето са дошли.
— Те ни примамиха в тая давия и сега са страна срещу нас. Да беха отишли те да се съдят, защо се уловихме и ние! Подкупили и каймакамина, и мутесарифина в Битоля, и пашите в Стамбул. Нашата давия с них е бутната под миндера, ние чакаме, ще чакаме още сто години, а те — пак да се разпореждат и в община, и в новата църква, и в училище. Народе, нема какво ние да делим с наместника, с Грета, с гърци и власи! Ако им требва Църква, те с Аврама Немтур да си намерят друга църква.
Надигнаха се отново и по-силни, по-многобройни гласове:
— Да ги изгоним! И пак най-напред се разпламтя общото огнище — читалището. Пак първите главни хвърли Лазар Глаушев.
Той отказа на Аврама Немтур да му стане зет и наследник, отказа с леко сърце и с поласкана гордост. А Ния? Много слаб беше срещу нея щитът му — връзката с Божана Бенкова. Той забеляза, че е сънувал Божана само два пъти — болна, разплакана. А Ния беше във всичките му сънища — тук беше безсилен да я спре, да я прогони, да избяга от нея, — тя навлизаше в сънищата му, тя ги строеше такива чудни, хубави, ясни като някакъв друг живот и се събуждаше той не с натежало сърце от жалост, а премалял от наслаждение, разляло се по тялото му, пропило всяка клетка. Тя беше властна и любима господарка на душата му — той го чувствуваше, ала разумът му, съзнателната му воля повеляваха, крещяха в него: ти трябва да я изгониш от душата си, от слабата си грешна душа, толкова склонна към наслади и суетна радост! Ния е дъщеря на Аврама Немтур — народен изменник и враг, по-омразен и от чужденеца владишки наместник. И Лазар отново подкачи борбата срещу народните врагове. Така му беше по-лесно, колкото и да чувствуваше в сърцето си бремето на своята страст към Ния. Борбата срещу баща й беше борба и срещу нейната опасна власт над чувствата му.