— Иди, Лазе, при чорбаджи Аврама.
— Аз не мога, майко, да запуша людските уста. Не съм казал никому нищо.
— Знам. Ти и от мене скри, та требваше да науча от чужди люде. Пиши писмо на чорбаджията, да знай, да не те вини.
— Нема да помогне ни дума, ни писмо, щом той не иска да потърси вината най-напред в себе си. Аз немам никаква вина, нека той сам да се разправя, както иска.
— Да не ти направи нещо, сине… — продума Султана, но и тя сама не вярваше на страховете си. Друга беше сега нейната истинска грижа.
Като се научи Султана, че Божана пак е легнала, тя подигна рамена: тъкмо това предвиждаше, но не искаха да я чуят. И отново оживяха надеждите й за Ния, колкото и да бяха израснали нови пречки между Лазара и щерката на чорбаджи Аврама. Тя не се уплаши и тъкмо започваше да ги разчиства. Лазар не искаше да я послуша — да иде при Немтура или да му пише, но тя намери начин да срещне лелята на Ния и подхвана:
— Сичко лошо за човека иде от зли люде.
— Ами, ами… — промърмори лелята и не се досещаше накъде сочеха тия думи на Султана. Тогава Султана продължи:
— Като влезе човек в людските уста… Ето, какво ли не говорят сега за наш Лазе и за Ния. Но ти кажи на Аврама, да знай: Лазе в нищо не е крив. Не ще отвори той уста да черни и да се подбива с човека. Той и на мене нищо не казва, майка съм му. Ама и чорбаджи Аврам го знай. Ти пак му кажи: Лазе хич не е виновен. Имаш ли хабер от Ния? — не се сдържа да попита Султана. — Прати й много здраве и от мене. Обичам си я много аз нея, те с моя Катерица от малки още живеят, пред очите ми е израсла, обичам си я като своя. Много здраве й прати от мене и от Катерица. Нема ли да се прибере скоро вкъщи?
— Не знам, сестро.
Султана хвърли примамни зрънца в няколко посоки, макар и да не разчиташе на глупавата леля, която нямаше никакъв глас в къщата на чорбаджи Аврама. Лелята не каза нищо на брата си — може би забрави поръките на Глаушевица, пък и не би посмяла: чорбаджията сега беше такъв, че не можеше и да търпи човека пред себе си. От Ния нямаше никаква вест. Добре я скри Аврам Немтур. Знаеше се, че е в Битоля или в Солун, но никой не бе я видял, никой не бе чул нищо за нея.
VII
Майстор Рафе Клинче не се сдружи с никого в Преспа. Живееше като див звяр в бърлогата си и когато се случеше да излезе из града или някъде вън от града — ходеше сам, не подигаше очи дори да погледне някого. Не пущаше никого в жилището си, което му беше и работилница. Хазаите му бяха двама старци, прегърбен един дядо с бабичката си, и Клинче беше много доволен, че бабичката беше глуха, оглушала и към целия свят около нея. Той завъди в жилището си и една котка. И Катерина Глаушева влизаше в стаята му, дебнешком, като крадец, неочаквано, за две-три минути или за два-три часа, винаги по тъмно. Никой освен Клинче не знаеше за тайнствените й посещения в жилището му. Щом двамата старци се приберяха в стаята си, Клинче отиваше да махне желязната кука на портата — еднаж Катерина дойде при него късно след полунощ и си отиде малко преди да се раздени. Сетне цели два месеца не стъпи в стаята му, а през следващите дни дойде два пъти едно след друго. Така те пазеха своята тайна.
Преспанци свикнаха с художника. Подсмиваха му се, но той с никого не се захващаше. Само на два пъти отиде да се кара в общината, когато бяха забравили да му пратят всекидневната дажба вино, както беше уговорено. Тогава стана дума за работата му — толкова време бе минало и нищо още не излизаше налице.
— Аз съм тука и работя — каза Клинче. — Повеке не ви требва да знаете. Ще покажа тогава, когато ще има какво да покажа. Дума съм ви дал, това стига.
Той искаше малки суми в предплата и не искаше често, та общинарите не се тревожеха много. Особен човек беше той, не като всички люде — това се знаеше. Знаеше се и че работи. Не мирясваше, докато не му се набареха нови орехови дъски и трупчета, дори сам ходи еднаж чак по Кичевско да си избере най-добро дърво — добре израсло, сухо и чисто от чворове. Орехово дърво, ама не всяко дърво може да се дялка и дълбае, както той искаше. Сетне потърси дърводелеца, който му бе препоръчан от общината като най-добър майстор, и дърводелецът започна да прави по негови мерки скелето и всички подпори за иконостаса.