— Не съм виждал такъв човек. Не ти дава да мръднеш нито на едно влакно — оплакваше се дърводелецът, но и се боеше от Клинче, чудеше му се.
Нетърпеливи бяха вече преспании, но чакаха търпеливо — кой разбираше от работата на художника, та да му хване мярка? Така подкачи Рафаил Клинче втората година, откакто беше в Преспа. Тогава забелязаха преспанци, че той като да поизостави работата си, и някои бяха го срещнали пиян по улиците. То се знаеше, че Клинче изпива всеки ден по две оки вино — даваха му го от общината, — но не бяха го виждали да влиза в кръчма и да ходи нетрезвен по улиците. Така той, нетрезвен, срещна Лазара Глаушев и се изправи срещу него разгърден, макар времето да беше доста хладно, гологлав, както никой друг не би тръгнал из града:
— Тебе те търся, ето, два дни.
В очите му гореше решителност, но и страх изразяваха разширените му зеници, голяма някаква тревога. Лазар помисли, че това е от виното.
— Тука съм, майсторе. Не се е случило да ме срещнеш. Какво има?
Клинче долови в думите му обидна снизходителност и досада. За миг той се наежи, стисна зъби, погледът му стана свиреп. В следващия миг лицето му се изкриви като на плач. Той каза с разтреперан глас, но думите му бяха и молба, и заплаха:
— Като чуеш, нема да ти е се едно. Гледаш да се откачиш от мене, ама работата е за смърт или живот. Мога да си вървя аз, но по-добре и ти ела с мене.
— Къде?
— Хайде, ела. Сичко ще чуеш. Душата си аз на тепсия пред тебе, а ти, ако щеш, плюй и ритай, ако щеш, помагай и спасявай.
Той поведе Лазара към жилището си. Влязоха в доста широка стая с нисък таван, цяла затрупана и задръстена с довършени и недовършени части от църковния иконостас. Още вън, в тесния трем и до вратата на стаята му бяха натрупани орехови пънчета, правилно изгладени гредички, а вътре стаята беше превърната в дърводелска работилница с малък тезгях и всякакви дърводелски оръдия — едвам можеше да се обърне човек. В единствения свободен ъгъл беше леглото на художника, но и по него бяха нахвърляни дъски и трески, а на изпомачканата, нечиста възглавница беше се проснала шарена котка, сложила там хлътналия си корем, с набъбнали, провлечени цицки, в които се бяха впили и с муцунки, и с крачка три още съвсем малки котенца. Резбарят не се смущаваше от безредието в жилището си. С бързи, ъгловати движения затвори вратата, подаде на госта си единственото столче в стаята, побутна с нога насреща едно пънче, но остана прав. С мъка се дишаше в теснотията, в застоялия въздух, тежък от мирис на орехово дърво, на котки, възкисела миризма на вино, която лъхаше от дрехите и устата на домакина. Лазар седеше примирен и чакаше, а Клинче сякаш го доведе да му покаже котките си:
— Знайш ли колко е умна, никога пакост нема да ти стори, и малките са като нея, Цела нощ се мъчи, докато ги роди, и аз не спах, да й помагам, ама как ще й помагаш, само топех муцунката й в една паница с млеко.
Котката подигна глава — само уши и тревожни очи, яснозелени, с черни, разширени зеници, сетне измрънка тихо, изви грациозно отслабналия си врат и потърка гальовно глава върху възглавницата. Клинче продължи:
— Разбра, че говорим за нея. Гордей се с котенцата си — три! — иска да ти ги покаже, като че ли не ги виждаш. За два дни цела я изсмукаха те…
Лазар мълчеше. На една поличка високо на стената беше сложена пръстена чаша със счупена дръжка и оттам надничаха два стръка ранни пролетни цветя. Погледът му остана там. Отново чу гласа на Клинче:
— Да пием ли по едно вино! Намира се у мене. Ама ти не пиеш… не пиеш.
— Кажи сега да видим — пооглади нетърпеливо му-стаките си Лазар, — че тука, у тебе, не е много за седене. Да беше поотворил вратата… Как живейш ти…
— Не — прекъсна го Клинче, като да се уплаши. — Вратата нека си стои загворена, не искам чуждо ухо да чуе разговора ни. Как живея… — ловеше се той за всяка дума на Лазара с прекалено усърдие, боеше се да заговори за най-важното. — Тебе може да ти е чудно как живея между тия купища дърво, ама аз съм като дървен червей, моята душа с дърво се храни. С дървото си приказвам, то ме слуша. Нема ред, ще кажеш, сичко едно върху друго, мръсно и леглото дори не ти се знай, котката лежи там. Това е тъй, Лазаре, защото аз живея друг живот. Да се грижиш за секо и най-дребно нещо, да го изчистиш, да го туриш в ред, на местото му — много време требва. Дрехите да ти са в ред, чисти, нови или добре закърпени, да се миеш секи ден, като за абдес, да избираш и да гласиш какво ще ядеш — ама човек се за това требва да мисли. Аз не мога. Моята мисъл едругаде. Аз това цвете. виждаш ли го, гледам го цел ден и два дни, и три дни ще го гледам, докато влезе в очите ми, та като взема парче дърво и ножа в ръката си, да мога също такова цвете да изделам, со секо листенце. Какво каза? — изеднаж попита резбарят и се ослуша към Лазара с полуотворена уста.