— Нищо не казах. Слушам те. Ясно ми е що говориш, ама човек има секидневни нужди и требва да има ред в живота, да пази приличие, за да живей като човек между людете. Иначе, щукни из гората и живей, както щеш. Ти пак живей, както щеш, ама не се сърди на людете, ако те съдят или ти се смеят. Така е, майстор Рафе Клинче.
— Така е, аз никому не се сърдя, ама не давам да ми се бъркат в живота. Не мога аз другояче да живея. Ето виж какво ще ти покажа, никой друг не го е виждал, погледни…
Той пристъпи, посегна бързо, ловко с дългата си едра ръка, взе една дебела дъска, дълга колкото един аршин, и я обърна. Това беше една плетеница от дъбови клонки по дължината на дъската и по тях бяха кацнали две малки птички с полуразперени крила, с широки, кръгли опашки, с подути гушки и дълги, полуотворени клюнове. Тънко и гладко бяха изрязани всеки лист, назъбен и с жилките му, клончетата, а и те с пъпките и коленцата си, всяко перце по двете птички, с кръглите им главички и очичките по тях, та дори и кукестите ноктенца по разперените свити пръсти на нозете им, както се бяха уловили за клончетата. Лазар гледаше с възхищение и с радост това изкусно дело на майстора, а той не спираше да говори:
— Дърво е, ще кажеш — чисто, благородно орехово Дърво, — поддава се, послушно е в ръката ти, ножът ти е остър челик, ама това ли е, ако не му дадеш ти душа да оживей! Аз си знам как става това и как ме боли сърцето и какъв свърдел се вие тук, под челото ми, докато се откъсне това дърво от ръката ми като жива рожба. Требва и Да умейш да се радваш, когато виждаш как оживева в Ръката ти, оттам иде голема сила, кара те да работиш, та забравяш да ядеш, да спиш. Такава сила е и виното, затова пия ката ден по две оки и повеке, почна да не ми стига, навиква човек. Може да съм пияница, ама не съм пияница, друго пиянство е това, ама кой ще го разбере. Ти може да се чудиш, не си виждал такива птички, нема ги нигде по света, и такива дъбови клончета не ей виждал събрани така, заплетени като венец надлъж, и пак са като истински, то е човек да търси и да събира хубост, каквато нема нигде н никой не е виждал. Имам и други работи, други път ще ти ги покажа — сложи той дъската на мястото й, — ама като наредя целия иконостас в църквата, тогава ще го видят сички и нема да ми подметат работя ли, що се бавя толкова — кой ще седне да се разправя с тоя, с оня, толкова и разбират. Затова и не дружа с никого, людете се махани намират и човек губи време, а времето мене ми требва. Аз не съм пияница, не лъжа, не съм див човек, но като рече човек да върви по акъла на другите, секи иска да го слушаш, на неговия акъл измет да правиш, за тебе не остава време. Така е, ама и аз събирам. ядове, дочувам какво се говори за мене, мъчно ми е, никому зло не съм направил. Само един човек ме разбира…
Потокът от думи секна изеднаж на устните му. Той покри с голямата си шепа лицето си и обърса бликналата сълза, но пак не се реши да каже изеднаж това, което напираше на езика му. Побутна с нога пънчето, на което още преди това се готвеше да седне, и рече:
— Тъкмо това исках да ти кажа…
Изеднаж седна, опря лакти на колената си, зачупи дългите си пръсти, навел глава каго да очакваше удар и гласът му прозвуча някъде дълбоко в гърдите му:
— Сестра ти Катерина…
В отрупаната стая като че ли всичко се ослуша. Лазар не беше изненадан, макар да усети как се изкачи към лицето му топла вълна. Той си спомни, че завари сестра си почти в стаята на художника преди, когато живееше той у тях, спомни си връщането й вкъщи през нощта на сватбата на Нона и всичко му беше ясно. Връзката между сестра му Катерина, каквато я познаваше — буйна, дръзка, самонадеяна с хубостта, с младостта си, — и резбаря, какъвто го виждаше и сега, не изглеждаше никак чудна и беше по своему естествена. Но докъде бяха стигнали те двамата, щом се срещаха на скрито и може често? … Към лицето на Лазара пак се надигна топла вълна — той се засрами за сестра си. Тя не беше чиста девойка и тъкмо чувството му за чистота беше засегнато болезнено. Неволно я видя редом с Божана и за пръв път сега далеко от годеницата си почувствува вълнуващо възхищение от нейната душевна и телесна чистота, от неотразимата прелест на девството, чието въплъщение беше болната му годеница. Това отклони и притъпи болката от срам, която се надигаше в сърцето му.