Вече се смрачаваше. Стоян бе нацепил дървата и ги внасяше в плевнята. Сетне младата жена го видя как излезе облечен в кожухчето; край него унило поклащаше опашка кучето му. Тя отчупи доста голям къшей хляб, сложи върху хляба бучка сирене и като излизаше вън, дръпна набързо една овехтяла вълнена черга.
— Ела — извика тя от стъпалата на чардака. Стоян Глаушев свенливо се приближи.
— Вземи — каза тя и като гледаше кучето с намръщен поглед, додаде: — И ето туй, да се завиеш.
Той взе хляба и чергата и негли се чудеше де да ги сложи. Като не знаеше що да каже, изведнаж попита:
— Ами ти отде знайш, че ме викат Стоян?
В строгите очи на момата проблеснаха весели искри:
— Та вие, селяните, барем половината сте Стояновци. Той се усмихна глупаво и без да я погледне, отново попита:
— Ами тебе как те викат?
Тя се намръщи и не отговори веднага.
— Султана — рече най-сетне и бързо се прибра вкъщи.
Стоян Глаушев се запъти направо през снега към плевнята и преди още да стигне там, отхапа от хляба голям залък. Шаро скочи отгоре му с предните си нозе и протегна влажната си муцуна към хляба. Стоян дигна двете си ръце и избъбра с пълна уста:
— А ти даде ли ми вчера, когато ти хвърли агата цел комат?
Той му хвърли един доста големичък къс и като го почака пред вратата на плевнята, продължи престорено сърдито:
— Ще те пусна вътре, ама да не мислиш, че ще те прибера под чергата! Топли се с твоя си кожух.
Беше му весело и като нямаше с кого да си поприказва — приказваше с кучето си.
VI
Снегът престана да вали още през нощта, престана и вятърът. Далече преди да се раздени, времето отеднаж се промени, омекна, понесе се навред едвам доловим влажен, топъл полъх.
Стоян рано излезе от плевнята още в зори. Дворът беше пуст, никакъв признак на живот не се забелязваше и в къщата отсреща. Снегът бе засипал през нощта и пътеката към стъпалата на чардака, та дворът и къщата изглеждаха още по-запустели. Припнал навън още щом господарят му отвори вратата на плевнята, Шаро ходеше и притичваше с дългите си пъргави нозе по двора и оставяше дълги редици синкави следи от лапите си по омекналия сняг. Погледа, погледа Стоян и пак се върна в плевнята: „Те, гражданите, спят до късно…“ И остана да чака изправен сред плевнята — докато се раздени добре и дано се мерне някой на чардака. Трябваше да върне чергата, с която се бе завивал през нощта, пък искаше да попита дали ще може да нощува тук и довечера, ако не си намери друго място. Макар да се боеше от хаджи Серафимовата внука, той искаше тъкмо тя да се покаже отнякъде — тъкмо нея да попита. Ето от кумина се изви синкав дим и младият момък се премести на другия си крак нетърпеливо, ала все още никакъв шум не нарушаваше тишината в старата къща.
Развидели се добре, отвори се чисто, синьо небе и макар слънцето още да не беше изгряло, тук-там от стрехите започнаха да капят едри капки. Настъпваше хубав предпролетен ден, снегът се топеше, младият селянин не можеше да стои повече тук и да чака. Селската му кръв кипваше при такова време, а и наново бе огладнял. Той взе секирата си, дигна чергата, както я бе оставил в празните ясли, и пак излезе на двора. Полека, сякаш стъпваше на пръсти по снега, той се приближи и преметна чергата на разкованата ограда на чардака. Поспря се и тук за миг, но сетне изеднаж прекоси двора и излезе на улицата. Кучето изпръхтя с влажната си муцуна и се спусна след него. Веднага щом излезе той, на чардака се показа хаджи Серафимовата внука. Тя се спря край оградата, загледана по следите на младия момък, но като да отхвърли някаква смущаваща я мисъл, грабна бързо чергата и влезе вкъщи.