— Ох, господи… — промълви резбарят, но се виждаше, че се чувствуваше облекчен и дори се радваше в душата си, весели искри проблеснаха в очите му.
Лазар дръпна сърдито вратата да си излезе и каза строго:
— Нема да ме търсиш, докато не ти се обадя.
— Добре, Лазаре — пристъпи Клинче да го изпрати, но Лазар дръпна под носа му вратата след себе си.
VIII
В огнището тлееше огън, там наблизу беше сложен и светилникът. Султана разчепкваше вълна — нощно време не можеше да се залови за друга, по-ситна работа, очите й бяха отслабнали. На другата страна на светилника седеше Лазар, опитваше се да чете, а умът му беше другаде. Тъкмо сега беше време да поговори с майка си и обмисляше как да почне.
Те двамата често се заседяваха така в голямата стая, край огнището. Особено есенно и зимно време, когато нощите биваха по-дълги. Другите домашни си лягаха по-рано. Стоян, старият, и Кочо бяха уморени и ставаха рано сутрин. Кочовица беше пак бременна, а Катерица — и тя от някое време беше болнава. Може и да не приказваха много, като седяха често тъй сами майка и син, но те се радваха един на друг, драго им беше да седят тъй, край огнището. Лазар много пъти се допитваше до майка си или споделяше с нея планове, успехи и неуспехи, колебания и съмнения, горчивини и възторзи. Лесно беше да се приказва с нея и за мъжки, и за обществени работи — тя всичко разбираше и даваше умни, полезни съвети. Той мислеше, че да е учила наука, би могла да бъде пръв по ум човек в Преспа. Само за сърдечните си вълнения и болки се въздържаше да говори открито с нея — беше неприлично, пък и тя държеше страната на Ния, съдеше по женски. За нея той беше най-милото й дете и нейна гордост. Тя познаваше и слабостите му — най-вече неговата мекушавост, — но долавяше, че с мекото си милозливо сърце бе спечелил повече обич и почит сред людете. Да бе я слушал във всичко, би му било по-добре, но това беше винаги с него — той винаги вървеше със сърцето си. И пак — още не беше всичко свършено, оставаше още да се строи животът му. Не бе го научила тя да живее повече за себе си, иначе не би се вдал така цял в народните работи. Заради тях той стъпва върху късмета си, заради чорбаджи Аврама бяга от Ния. Затуй пък всички се кръстят в него и затуй има такава сила да привлича всичко около себе си. Хм, може пък той да знае по-добре… Е, е — ще видим, още не е всичко свършено… Такъв си е нейният Лазе.
— Майко — рече отеднаж Лазар, — да омъжим Катерина. Като държа толкова дълго в устата си тия думи, те и сами изхвръкнаха.
— Аз мислех първо ти, Лазе. Но ако й излезе добър късмет, да я омъжим. Не е малка. Султана би могла да каже: и Катерица ми е най-мило дете. Може би защото беше най-малка от децата й, а мила беше тя, проклетницата, колкото и да беше непокорна и кажи го, луда. Тия две деца, Лазе и Катерина, й създаваха най-много грижи. Лазар се мъчеше да подбира думи, не знаеше кое да каже, кое да премълчи. Най-сетне тя е майка, какво зло можеше да дойде за Катерина от нейна страна и как можеше да се уредят заплетените работи на грешниците без нейна помощ? Той продължи и някак против волята си се приближаваше към най-страшното, което искаше да скрие:
— Нейният късмет е веке излезъл, майко.
— Така ли? — едва сега подигна очи Султана към сина си. — Хаирлия да е.
— Какъвто е, такъв. Друг не може да бъде. Тя сама си го избрала.
Погледът на Султана се спря в една точка и заблестя студено, остро. Тя попита:
— Кой е той?
Лазар се раздвижи, да седне по-удобно, скръсти нозе и се приведе към майка си с ръце на колената.
— Рафе Клинче, майко — каза той и не дочака отговора на Султана: — Ти, знам, не го харесваш, но защо пък наистина… Той е човек с дарба, занаятът му е най-добър.
— Не го искам аз, сине — наведе очи Султана над вълната в шепите си; в гласа й се долавяше огорчение, че той, Лазар, заставаше срещу нея заради резбаря. Тя продължи, без да спре работата си: — Дарба… Но какъв човек е той, нели стоя тука, у нас, толкова време и го познавам добре. Сичко можеш да очакваш от такъв човек и повеке зло, отколкото добро. Не е лош, с добро сърце е, но е глупав и нередовен човек. Не знайш още утре какво ще направи, може да захвърли и дарба, и занаят. Тъй, както го повей ветърът, днеска едно — утре съвсем друго. Нередовен човек и малко като завеян. Не си давам аз детето в такива ръце. И е ябанджия. Днеска е тука, утре кой знай накъде ще хване. Ни сой му знам, ни село. Ама защо и ти, Лазе, не говоря ли право? — не можа да скрие тя огорчението си.
— Право говориш, майко — отвърна Лазар зарадван, че, имаше какво да отговори. — Такъв е той, но може и да се поправи сичко това. Ще го накараме да се засели тука, ще го хванем за юздите. Тя, Катерина, ще го хване за юздите, нели си я знайме, тя ще го води, а той е като дете.