— Не, не — поклати глава Султана нетърпеливо.
— Ех, майко, какво да ти кажа… Нема не, нема да. Работата е свършена.
Султана отпусна ръце в скута си.
— Ама какво… Как свършена… Даде ли му дума, щом така говориш?
Лазар изви глава встрани и не можеше повече да крие:
— Днеска говорих с него, заведе ме той у него, там… Те двамата се искат. Той сичко ми каза, плака, ръката ми целуна. Те двамата се искат, Катерина отивала при него скришом, ами да побързаме, да не излезе срамът им наяве.
— Що говориш, Лазе! Катерина, наша Катерина! Лицето на Лазар гореше, той не посмя да погледне майка си, продължи:
— Те са като мъж и жена, макар да не са венчани. Тя е… той ми го каза… тя била трудна от него. Ето, казах ти сичко.
Фитилът на светилника изпращя. Вятър тихо под-свиркваше в кумина.
— Ох, майчице… — сухо, остро въздъхна Султана. Едва сега я погледна Лазар и трепна уплашен: лицето й отеднаж бе се стопило — жълто, тъмно, очите й бяха хлътнали под затворените клепки, като мъртвешка маска беше това лице между тънкия пригладен венец от побелели коси, брадичката й трепереше и тя се мъчеше да я спре, трепереха, люшкаха се и старите, набръчкани ръце в скута й.
Лазар посегна да погали тия мили ръце, но бързо дръпна ръката си. Стори му се за миг, че тя ще дигне ръка да го удари.
— Майко! — продума той, но изглеждаше, че тя не го чува. Млъкна и той, да й поразмине.
Полека-лека тя се съвзе — ръцете и брадичката й престанаха да треперят, не дишаше така тежко, но сега от притворените й очи потекоха една след друга ситни сълзи. Като поплака, тя извади кърпа, обърса сълзите си, изсекна се. Овладя се, не личеше душевната й мъка, само лицето й остана жълто, тъмно и очите й бяха зачервени. Опита се дори да продължи работата си, но тъй, несъзнателно. — Господ и света Богородица да я накажат, от сърце, им се моля — започна тя с хриплив глас, но гласът й скоро се прочисти, закрепна. Тя говореше спокойно, с равен глас, като да беше сама в стаята, и думите й придобиха още по-голяма сила. — Какво ми направи тя, да бех родила камък, а не такава змия. А на оня бесен пес душата му никога да не намери мир и покои ни на тоя, ни на оня свет. Какъв мъж си ти, Лазе, как не извади нож да го прободеш и как си го слушал да ти говори. Болна била, лъже ме, чудя се как да я лекувам, давах й билки да пие, повръща, очите й се откроиха, нещо нечисто е яла, мисля си, или може да е настинала, може да я урочасал мекой, мисля си аз глупавата, и как ще ми дойде на ума, че тя, моята щерка, носи копеле под сърцето си.
— Не си късай сърцето, майко… — помоли я Лазар и сам покъртен от неизразимата мъка и тежкото огорчение, което се чувствуваше в привидно спокойния й глас. — Станало веке, да видим некак да го поправим, доколкото може.
— Станало… Там е работата, че е станало. Нема да го поправиш и да успейш да го скриеш от людските очи. Станало, направила го моята щерка. Как ще го поправи тя за мене и за тебе, които знайме, как ще го поправи пред себе си, ако е останала в нея капка срам и чест, и как ще го поправи тя пред бога. Ти ще скриеш греха си, но веке си го направил. Мене ме обвиниха некога зли люде за същия грех, но аз не се уплаших, бог беше на моя страна, и макар те сички да беха против мене. Те ме обвиняваха, но аз не бех сторила грех и дойде ден, когато сичко се показа, както си беше, злите езици млъкнаха и изсъхнаха. Такава е правдата и честта, човек да ги носи в сърцето си и от нищо да не се бои. Ти нищо ли не знаеше, че те? … — попита тя изеднаж.
Студена пот изби по тялото му. Той каза:
— Знаех… знаех, че се срещат. Видех я два пъти. Не допущах дотам. Виновен съм и аз.
— Защо не ми каза, защо не ми каза! — повиши глас Султана. — Ти и сички вие, като баща ви, и той, недоворите, занесени. Ти, ако си толкова учен. Защо не ми каза! Аз нищо не виждах, тя, змия потайна, не си показва нозете. Боех се само от него, от очите му нечестиви и затова не го исках в къщата си. Ти го доведе в къщата ми, да беше донесъл огън в нея да я запалиш, да беше изгорела по-добре. Ти го доведе в къщата ми.
— Не мислех зло, майко. Ябанджия човек и беше за малко, а остана повеке.
— Ами аз как не послушах ума си! Ти го доведе, аз пък требваше да го изпратя още на другия ден. И помислих, но заслепи ме дяволът, не го направих. Чужд мъж, а вкъщи две моми, и Нона беше, снаха млада. Проклет да е часът, в който влезе в къщата ми!
Тя млъкна. Лицето й сега беше като от сив камък, ръцете й лежаха неподвижни в скута. Тихо и жаловито подсвиркваше нощният вятър в кумина. Тлеещата жар в огнището бе се покрила с дебел пласт бяла, пухкава пепел. Лазар Глаушев чувствуваше дълбоко душевната сила на майка си сега, в това мълчание, пред нейното лице от сив твърд камък. Той заговори и като че ли сам се оправдаваше: