— Каквото и да говорим сега, майко, каквото и да правим, да ги колим, да ги бесим, може само по-лошо да стане. Остава само едно: да ги оженим час по-скоро. До Поклади остават още две недели. После не ще можем чак до Великден. Ето, да ги венчаем набързо още в неделя.
— Людете гъски ли пасат — отвърна Султана бързо, остро. — Последна щерка ще изведем от къщата си и как тъй набързо, като да е вдовица за второ и трето венчило.
— Така е, но не ни остава друго, майко. Со секи ден става по-лошо. Да не губим време.
— А после, като роди не навреме, може на петия или шестия месец след венчавката й, не ще ли излезе сичко на мегдан! Не ти ли каза оня мръсник откога е тя…
Лазар поклати глава, подигна рамена. Млъкна и Султана. Какво знаят те, мъжете, в тия работи! Само жената е прокълната с това, пуста да опустей, само тя носи тежкото бреме. Султана не се досещаше, че в това й огорчение пред женската участ говореше нейното майчино сърце въпреки гнева й към Катерина. Готова да удуши грешната си щерка със собствените си ръце, в същото време тя несъзнателно я съжаляваше.
— Върви да си легнеш — каза тя на сина си, както някога, когато беше дете.
Той стана послушно и каза, изправил се срещу нея:
— Нема друго, майко: да ги оженим и час по-скоро. А ще помислим какво ще кажем пред людете, поне колкото за лице.
Султана веднага му отговори:
— Сега аз ще мисля и редя, аз съм майка. Вие всичките ще стоите настрана. И ти, и сички. Аз съм майка, огън да ме гори.
Тя не спа през тая дълга предпролетна нощ. Не се бори дълго с мисълта си за изход — тя бързо намери единствения изход. Едва след това започна мъката й, борбата-Чувала бе някога в това, което Лазар четеше по някои път гласно пред домашните си: грехът ражда грях! Тя трябваше да убие щерка си и да я погребе заедно с греха й. Коя майка убива рожбата си! Ох, Катерино… — и сълзите сами потичаха по лицето й. После бързо изсъхваха. Следваше по-лекото, но вече неизбежното: ще убие плода на греха със смъртен риск за грешницата. Нека бог я съди, ако вижда отгоре, нека той, строгият и милостивият, й покаже, нека я научи какво друго да стори, не за да измие лицето на щерка си, а само да запази и нея, и целия си дом от позор. Това знае тя, на това я учи нейният ум и дано бог не я съди строго, когато един ден ще й поиска сметка. Но рожбата започва своя живот още от зачатието си в майчината утроба. Тя се готви да погуби една човешка душица. Прости ми, боже и майко божия! А как иначе? В проклетото майчино сърце, което никога не дава да страдат рожбите му, имаше още една малка надежда: може би не е точно тъй, както казва Лазар: тя ще разпита Катерина. Напрягаше паметта си да си спомни откога започна Катерина да… боледува, да повръща. Отдавна е, може да има два месеца, още около Божик, а то не започва веднага — ох, може да са минали три месеца и повече. Не ще може да се скрие. Но ще я разпита, нека сега да поспи, няма полза да я буди толкова рано… И пак всичко почваше отначало — да не сгреши, да не избърза, да не я излъже умът й, сърцето й се бореше. Спомняше си какво й каза Лазар, дума по дума, и по-нататък, стъпка по стъпка — все до същия единствен и неизбежен изход. Ох, Катерино… Като пред мъртвец, тя си спомняше целия живот на най-малката си щерка, на най-малкото от децата си от ония часове на мъка, между живот и смърт, когато се откъсна тя от утробата й. Оттогава, до тая вечер. И пак отначало — да не сгреши, да не я излъже умът й, човешкият й ум. Никога не бе се молила толкова горещо на бога, не бе имала толкова нужда от неговата помощ — тя, която винаги е била толкова силна и сигурна във всичко. Ама ето, по-лесно е било, макар и с толкова мъки, да изградиш дом, да родиш и отгледаш деца. По-лесно е да вървиш по правия път, колкото и да е върл н стръмен…
Дългата нощ мина. Около един час преди да се раздени. Султана отиде и събуди, както всяка сутрин, мъжа си, за да иде на работа. Той не бе и усетил, че жена му не легна до него тая нощ. После тя отиде и повика пред вратата, дето спеше Кочо с жена си и децата си:
— Хайде, Кочо, време е.
Стана и снахата, макар Султана да й бе казала да не става с мъжете, откакто бе напреднала бременността й. Тя и сега я върна да поспи.
Тая сутрин Султана имаше и друга, по-важна причина, за да я върне в леглото.
Щом излязоха двамата мъже, Султана взе светилника и влезе в стаята, дето спяха те със Стояна, а също и Катерина, откакто беше така, болнава. Султана сложи светилника на пода и сви колена до леглото. Катерина изеднаж се събуди, сама — отвори широко очи, дълбоки, дори и сега, в уплахата й, влажни, топли. Ах — едва не изрече гласно Султана, — познавам аз сега тия очи, като на стелна крава. Вижда се… Уплашена още в съня си, Катерица още повече се уплаши от пронизващия поглед на майка си и се приподигна бързо да стане: