— Майко…
— Мълчи! Жално ти е за детето… Ето, кучко, ще платиш греха си со живота на първата си рожба.
Тя се обърна и излезе от стаята.
Щом излезе тя, Катерица сплете пръсти, стисна ги, изви ги до болка и в смътно за нея, невинно отчаяние отново проплака:
— Мили боже, колко страшно става! … Ала дълбоко в сърцето й — струваше й се, далеч негде в нея — трептеше скрита радост. Откакто бе усетила детето в себе си — само в мъка, в тая чудна болест, която я хващаше внезапно и също тъй внезапно изчезваше, — тя непрестанно мислеше за него, по всяко време, без някакво определено чувство. Само това знаеше тя всеки миг, че то е в нея, че расте в нея, но сега, като чу от майка си, че то трябва да умре, почувствува жал към него — за пръв път като към нещо живо — и непреодолим страх за него, за себе си. Ала след това нямаше да има вече никаква преграда между нея и Рафе. И тя потрепера в замайващо, ненаситно сладка, могъща тръпка, която мина през цялата й утроба, както винаги, когато я вземаше той в прегръдките си.
Малко по-късно тая сутрин — Катерица още не беше станала от леглото, а Лазар още спеше в стаята си — дойдоха да им съобщят, че току-що умряла Божана Бенкова. Внезапно буйно кръвоизлияние бе я задушило за две-три минути.
Дълго и от сърце плака Лазар за годеницата си. И когато Султана му каза за смъртта й, и по-късно, когато влезе у тях, видя Андрея, видя съкрушената й майка, видя и нея на мъртвешкия одър: мъничка, намаляла още повече от мъки, с чисто, дори прозрачно лице и със същите буйни, меки тъмноруси коси — те като че ли бяха още живи, — все тъй хубава, кротко заспала, едва-едва усмихната във вечния си сън, цяла в ранни, още неразцъфтели пролетни цветя, в бяла и синя коприна. Така я запомни завинаги Лазар. Но дори и сега, със смъртта си, тя не успя да обладае напълно сърцето му. Когато на другия ден след погребението й той остана сам в стаята си и с тиха горест си спомняше за Божана и пак пророни няколко сълзи, почувствува, че с тия последни сълзи сякаш изля до дъно сърцето си и то остана в гърдите му празно, олекнало.
Катерина плака по-неудържимо над мъртвото тяло на другарката си. Тя разтъжи всички там, около мъртвата, и една съседка забеляза сама разхълцана:
— Как плаче това девойче, сърцето да ти разкъса.
— Ами те беха първи другарки, двете — допълни друга съседка, и тя през сълзи.
На гробищата Катерина припадна. Но като плачеше и тъжеше толкова много за Божана, тя плачеше и тъжеше и за себе си, в ужас пред смъртта, която бе дошла, както й се струваше в някакво болезнено предчувствие, толкова близу до нея.
IX
Минаха няколко дни, а Султана не предприемаше нищо за Катерица. Бе я обзел непреодолим страх сега, след смърта на Божана Бенкова. Тя знаеше, че въпреки всичко ще изпълни решението си, но в страха си отлагаше ден след ден. Една вечер — те бяха седнали пак сами в голямата одая — Лазар я попита:
— Мамо, какво мислиш още за Катерина? До Поклади остава само една неделя. После ще стане много късно.
— Казах, никой нема да ми се бърка — отговори тя, без да го погледне.
Той, изглежда, се ядоса:
— Ще доведа един поп и нека ги венчай на бърза ръка. Така ще бъде най-добре. Каквото ни е дошло, ще требва да го понесем.
— Аз ще го наредя по-добре — стисна устни Султана, сетне добави: — Ако ми помогне бог и… дяволът.
Сутринта, като изпращаше мъжа си и Кочо на работа, тя им рече:
— Пратете ми днеска следобед некой от чираците, да ме придружи до турската махала. Една кадъна там плете ни нещо за Катерина, искам да я видя.
Кадъната, при която искаше да отиде, беше прочута врачка за женски болки. Преди години, когато след раждането на Катерица тя заболя, туркинята бе й помогнала. Сега пак дойде ред да я потърси. Сама не можеше да тръгне из турска га махала, макар да беше стара жена. И дано не завари някого у туркинята, че там отиваха много жени. Ох, какви грешни работи трябваше да върши!
Момчето дойде от чаршията навреме. Султана се пребради с две черни кърпи, взе и тояжка, да изглежда още по-стара. Върза в кърпата си една бяла меджидия. Момчето се уплаши, като разбра къде ще го води майсторицата му — турчетата, често и възрастни турци, псуваха, биеха всеки християнин, който минаваше през махалата им, — но тръгна послушно след нея. Те стигнаха благополучно до къщата на туркинята. Султана остави чирачето да я чака разтреперано в предния двор, а сама влезе в харемлъка. В тая турска къща лесно се влизаше.
Туркинята бе доста остаряла през тия години, само очите й бяха останали все тъй млади и живи. остаряла бе Султана, но врачката я позна — припомни й за какво бе идвала преди време. Тя беше сдържана и дори малко тайнствена, но с хубав тих глас, говореше преспански и Султана още повече се успокои, като не завари други жени при нея. Врачката я попита: