— А сега каква нужда те води при мене, къзъм?
— Нужда голема и мъка — въздъхна Султана. — За помятане ти се моля да помогнеш.
— Снаха ли, щерка ли…
— Щерка.
— Като е за хаир, да помогна. Ама да не излезе некоя беля работа. Кажи, кажи какво е, що е.
— Голем хаир ще направиш. Младо, сгрешило, но ако узнае баща й — излъга Султана, — жива нема да я остави. И голем срам е за нас. Колко годишна е?
— Нема още седемнайсет. Наближава.
— За пръв път ли?
— За пръв път.
— От колко време е трудна?
— От три месеца, може и повечко.
— Ее… Ами защо не си дошла по-рано.
— Не знаех. Сега ми каза.
Ханъмата помълча, сетне каза:
— Нема да е лесно: млада, за пръв път и на три-четири месеца трудна. Ама като е за хаир, ще ви помогна, а повеке аллах да помага.
Тя стана и влезе в съседна стая. Останала сама, Султана се озърташе и ослушваше като крадец, да не би да я свари някой тук. Ханъмата не се забави много. Тя седна отново с ПОДБИТИ колена срещу Султана, и в ръцете си държеше шепа сухи корени, треви, някакъв чуждоземен плод, сух и твърд, колкото малък орех, и една малка тенекиена кутийка.
— Дай си кърпата, къзъм. Отвори си сега очите и ушите добре: ето тия коренчета и тия тревички, и това орехче ще вариш в половин ока вода, докато остане до петдесет драма от водата. Дай сега единия ъгъл на кърпата — тя отвори тенекиената кутийка, взе оттам с два пръста някакъв прах и продължи: — Ето тоя прашец, и него ще сипеш, докато водата е още на огъня, и после веднага ще я свалиш. Вържи прашеца добре. Ще прецедиш билката през един тюлбен. Щом изстине, ще я дадеш на момата да я изпие, ама на гладно сърце. Момата ще лежи три-четири дни, за три-четири дни, ишаллах, сичко ще мине. Ако е още слаба, ще полежи още некой ден. Каквото излезе от нея, ти нема да го пущаш по вода, нема да го хвърляш в огън, а ще го закопаеш на скришно место, само ти да знайш, три педи в земята. Е, хайде, дано аллах не ви лиши от мерхамета си.
Султана прибра внимателно билките. Ръцете й трепереха. Тя попита с пресекнал глас:
— Опасно ли е, ханъм? Да не се случи нещо лошо на детето ми…
— Слушай, ти си раждала, знайш. Когато ражда жената, единият й крак е в гроба, а още повеке, кога е насила. Ама ти остави на аллаха. Ако се боиш много и не искаш, дай ми билката. Аз не ти я давам насила, ти дойде да ме молиш за нея.
Султана подаде бялата меджидия на ханъмата:
— Ако свърши сичко добре, голем бакшиш ще имаш от мене, ханъм.
Врачката пусна монетата в джоба на широкото си джубе, без да я погледне, и каза с приятния си глас:
— Аллах най-напред. Но ти не бой се, къзъм. Помогнала съм аз на много жени, и наши, и ваши.
Още по пътя Султана прати чирака да си върви в чаршията, а тя се прибра вкъщи и се залови да приготви билката. Бързо отмери вода, сложи я на огъня да ври заедно с корените, непознатия плод и тревите, сетне сипа и прашеца — всичко досъщ както й каза туркинята. Процеди водата и тя остана в едно бакърено ваганче колкото петдесет драма — гъста, тъмночервена, почти черна. Дотук тя бързаше, да не загуби една минутка напразно, ала като видя в ръцете си тая гъста течност черна като съсирена кръв, сепна се в уплаха и не откъсваше очи от ваганчето: каква незнайна сила имаше тая, черна вода, корените, чуждоземният плод и тайнственият прашец? Лек ли беше това или отрова, която погубва човека? Нямаше ли да погуби тя детето си със собствените си ръце — ето, не знаеше какво ще й даде да пие, лек спасителен или отрова. Нямаше друг път, друг изход. В безумието си Катерина сама бе довела дотук и себе си, и нея, родната й майка. Нямаше друг път, за да се избегне, да се скрие позорът. Не — тя само се плаши повече, отколкото трябва: как би й дала врачката отрова! Дано да помогне, че може и да не помогне — тогава? Сега Султана се уплаши наистина повече — като да се боеше повече от срама на дъщеря си, негли от нейната смърт. Тя тръсна глава. Това беше последното й колебание. Наближаваше време да се върнат мъжете от чаршията и тя пак се разбърза, не мислеше вече за друго освен за това, което вършеше и което трябваше да свърши.
Повика Катерина, която и без това се навърташе около нея и я следеше изпод вежди с любопитни, уплашени очи. Каза й, като се увери, че Раца, снахата, няма да я чуе:
— Тая нощ ще спиш в Лазевата стая. На него ще постелем тука, до огнището. Иди да си приготвиш леглото и гледай нещо по-вехто, сложи отдолу нещо по-вехто. Върви. Събличай се и легай там, нема да ядеш нищо тая вечер. Върви. Ей сега ще дойда и аз.