Малко по-късно Катерина я чакаше вече в леглото си с бледо лице, покорна. И като че ли това беше най-важно, Султана й се скара:
— Защо не се обаждаш, щом си готова! На, изпий това — додаде тя веднага.
Лицето на Катерина побледня още повече. Тя погледна и с разтреперани ръце пое бакърената паничка. Сетне смело я надигна и изпи гъстата течност. Лицето и цяло се изкриви, една черна капка бе потекла от ъгъла на устата й:
— Ох, как горчи! Мамо, отрова ли ми даде да пия…
— Легай сега там и мълчи. Ще пиеш ти много горчиви чаши с тоя си ум.
Катерина легна послушно, придръпна покривката до брадичката си. През гърдите й премина огнена струя и се разля по цялата й утроба. Изеднаж тя каза:
— Майко… ако видиш, че умирам… кажи на Лазе да го доведе, още един път да го видя.
От очите й бликнаха сълзи. Тя не се реши да спомене името на Рафе Клинче, но майка й разбра кого искаше да види тя за последен път.
Султана мълчаливо излезе и дръпна вратата след себе си.
Вечерта, като се събраха всички в голямата стая, Стоян попита за Катерина.
— Болна е — отговори късо Султана. Седнаха да вечерят, Стоян погледна празното място на Катерина на трапезата и пак попита:
— Какво й е? … Тя напоследък често боледува. Поле кувай я нещо, поразпитай.
Той много се страхуваше от болести и не можеше да скрие тревогата си, когато се разболееше някой вкъщи — питаше, разпитваше, отиваше по няколко пъти да види болния, опитваше се да го развесели, да го разсмее и повече себе си да убеди, че болни я г не е толкова болен. Султана му се сърдеше — той непрестанно я караше да търси билки, да топли керемиди, да приготви нещо по-вкусно за ядене. И колкото беше голяма тревогата му — още по-голяма беше радостта му, когато болният ставаше от леглото. Тая вечер и по-голямото детенце на Кочо беше нещо немощливо, сърдеше се, проплакваше, не искаше да яде и не се отделяше от скута на майка си. Но Стоян досаждаше още повече. И Султана му се скара тъй, че скоро след вечеря всички се прибраха по стаите си. Така по-добре — да не й се пречка никой. Останаха сами с Лазара в голямата стая, тя и на него каза:
— Да беше отишъл да легнеш там. при баща си. А-? ще остана тука тая нощ, да бъда по-близу до Катерица.
— Какво става, майко, с Катерина? — погледна я Лазар замислен.
Султана въздъхна, преди да отговори:
— Каквото требва да стане. Ти сега по-добре иди си легни — добави след минутка и влезе при Катерина.
Лазар знаеше, че майка му не търпи никого да се бърка в работата й. И знаеше, че тя свършваше добре всяка работа. Отиде и легна при баща си, който вече бе заспал, уморен от тежкия си труд, но и тъй, както винаги, въпреки страховете и тревогите си.
Мъките на Катерина бяха започнали. Тя се сдържаше да не охка, да не вика, но щом влезе майка й и затвори вратата след себе си, Катерина простена:
— Изгорех, майко… Като огън пълзи и надолу, по нозете ми… Дай ми малко водица.
Гласът й беше отпаднал. Тя бе поизбутала завивката и ръцеге й лежаха отгоре като пречупени. Султана донесе от другата стая големия светилник и като й подаде бардучето с вода, наблюдаваше лицето й. Някой сякаш бе избърсал с кърпа младата руменина по това хубаво лице. Челото и бузите лъщяха влажни, около устата и по нежно закръглената брадичка блестяха ситни капчици пот, косите по слепите очи бяха полепнали и изглеждаха съвсем черни от влагата върху побелялата кожа. Там, под тънката кожа и по разголената моминска гуша, жилите биеха бързо, отсечено, твърдо — Султана ги виждаше. Тя остави настрана големия светилник и духна малкия, който осветяваше досега стаята. Напрегна гласа си, да не би да потрепери:
— Търпи. Ще мине. Изпотила си се. — поглади челото й, студено като грудка лед.
Донесе суха, мека кърпа, обърса лицето й, бялата гуша, посегна под гърба й, сетне към нежния улей на гърдите й. Катерина плахо посегна да спре ръката й, свенливо затвори очи. Султана присви вежди, пред погледа й се изправи за миг образът на омразния мъж, който бе осквернил чистотата на това младо тяло. Катерина я погледна, долови гневната искра в очите на майка си. Какво би могла да й отговори — но нали тъкмо на любимия човек сърцето дава всичко и това, което крие дори от родната си майка. Султана избягна очите на щерка си, за да скрие собствените си очи. Сетне каза с омекнал глас:
— Гледай да заспиш. Добре ще е да поспиш. Катерина въздъхна. Султана премести светилника в ъгъла и сви нозе там, на пода, върху дебела мека постилка — ще седи тук, ще чака, ще бди. Тя преметна на шията си нишката на недовършен чорап, лъскавите игли заиграха между пръстите й, кълбото прежда се търкулна от скута й, но тя не го забеляза. Тихо беше из цялата къща. Болното дете в съседна та стая плака дълго, скимтя и най-сетне утихна. Султана ясно чуваше дишането на Катерица, пресекнало, бързо, сухо. Заспала бе, изглежда — дано да поспи, да събере сили. Най-страшното още не беше дошло. Помагай, господи, помагай, света Богородице, ти, майка…