Не можеше да се отвори сърцето й да се помоли с цяло сърце на бога. Чувствуваше срам пред всемогъщия, не бе му останала вярна докрай, а бе прибягнала до помощта на дязола. Струваше й се, че сега дяволът беше по-близу до нея. Бог не би одобрил да се убие заченат плод в майчина утроба — който е сгрешил, трябва да изкупи греха си, а не да го крие. Бог беше много строг и тя потърси помощта на лукавия, но можеше ли да има вяра в него! Пресвета Богородице, ти си майка, смили се… Как да остави детето си в позор, и всичките си деца, целия си род; никой не би простил на младата грешница, една майка искаше да спаси детето си от людската жестокост. Ето, господи, съди и пресъди… — чорапът бе увиснал в неподвижните й пръсти, ръцете й се отпуснаха в скута — съди ме, господи… Катерина е сгрешила в младежката си глупост, тя не е знаяла що върши, какви последици ще има постъпката й. До края на живота си би носила своя позор, не ще посмее никого да погледне в очите, никой нема да й прости, всеки ще се поругае с нея. А никой не ще накаже мъжа, който е сто пъти по-виновен от нея. Срамът ще падне върху цялата ми челяд — продължаваше да се бори с мислите си Султана. — Не можех да приема и аз съм, която посегнах, накажи мене, господи, ако съм сгрешила, за да спася детето си…
В сърцето й се надигаше против волята й гняв против бога и в страха си пред всемогъщия тя се мъчеше да потисне тоя гняв, да го скрие дори и от себе си. Срещу божията справедливост тя издигаше своята човешка и майчина справедливост и любов, предлагаше най-сетне и себе си за изкупителна жертва, ако трябва някой да бъде наказан, но ето — това беше: тя, майката, бе поискала да спаси неразумното си дете. В нов прилив на страх тя се прекръсти бързо три пъти — тя спореше с бога… Прости, господи, помилуй!
Глух стон се проточи като негде отдалече в тишината на малката стая, в тишината на нощта:
— Ъ-ъ-ъ-х! Ъ-ъ-х…
Султана потрепера. Отметна нишката на чорапа от шията си и скочи. Катерина люшкаше глава върху възглавницата, със затворени очи, още в съня си, види се, чувствуваше пристъпа на голяма болка, или пък беше в безсъзнание и пак не можеше да надвие болката си:
— Ъ-ъ-ъ-ъ… ъ-х…
Внезапно тя отвори огромни безумни очи, тъмни, без блясък, две страшни, черни дупки, и с неочаквана сила се изправи, опря се на ръцете си. Изви се нечовешки писък, разнесе се из цялата къща:
— Майко, умирам! Сега… сега умирам! Сега ще умра!
— Нема да умреш! — застана срещу нея Султана, сякаш да я защити с гърдите си. — Нема да умреш, сине, аз нема да те дам! Ще мине, ей сега ще мине, ще мине…
Катерина клюмна глава, затихна. Султана я прихвана и полека я сложи назад върху възглавницата. Вън тропна врата, чуха се гласове. Султана погледна още еднаж дъщеря си и се спусна вън, дръпна вратата след себе си. Наскачали бяха тримата мъже и Кочовица, гледаха насам слисани, уплашени. Султана махна с ръка:
— Какво, какво! Я се прибирайте сички!
— Какво става с Катерина… — продума Стоян, гласът му трепереше.
— Нищо, нема нищо! Вървете да спите — тя спря поглед върху Раца: съвсем не беше за нея това, което ставаше вкъщи. — Хайде, Кочовице, върви! Хайде, сички.
Раца се дръпна в стаята си. Нито един от тримата мъже не се помръдна. Султана викна:
— Хайде де! Какво ме гледате! Но тя нямаше време за губене и като се обърна отново да се върне при Катерица, изви страшно очи:
— Да не е посмел некой да влиза тука! Влезе в малката стая и притисна вратата с гърба си. Удари я тежък, сладникав мирис на кръв. И страшно тихо беше в тясната стая, пламъчето на светилника светеше неподвижно. Султана се приближи до леглото с бързи, безшумни стъпки, наведе се над болната със затаен дъх. Катерина лежеше неподвижна, дишаше тихо, с полуотворена уста, зъбите й се белееха между засъхналите-напукани устни. Лицето й беше побеляло, очите й бяха затворени и се губеха в широки сенки, между тях носът й се белееше изострен, изтънял. Полека, предпазливо Султана подигна покривката откъм нозете й. Болната беше плувнала в кръв. Султана притегли наблизу съдовете и разни други вещи, които бе приготвила преди това, и се залови за работа. Катерина тихо охкаше и нямаше сили да се помръдне.
— Поолекна ли ти, чедо?
— Да — прошепна едва чуто Катерина. — Леко ми е… спи ми се.
— Аз ще излеза малко, а ти поспи. То мина веке, сине.
Зави с раздърпана вреща една стара, очукана пръстена тенджера, дигна я внимателно под мишницата си, боеше се да не я разплиска. Надзърна в голямата стая, да не има някой там, дигна светилника с другата си ръка и излезе. Светилника остави в голямата стая, близу до външната врата, която остави отворена — да й светлее в тъмнината.