Слезе долу в двора, огледа се. Тъмна, глухо тревожна беше предпролетната нощ. Полъхваше недоловим мирис на близка пролет. Не въздухът, а като че ли тъмнината беше осезаема, влажна. Трептяха и се люлееха звездите по черното, безлунно небе като разпиляна жар. Като свикнаха очите й в тъмнината, Султана съгледа дървесата в градината отсреща, те надничаха с голите си гранки към широката и бледа струя светлина, която идеше невидима откъм отворената външна врата. Султана се поколеба за миг, но тя не се боеше от живи люде — кой би излязъл посред нощ да я следи какво прави? Остави тенджерата до стълбата — да не влиза с нея под тъмните стрехи, дето се спотайват нечисти сили, — отиде и напипа под навеса една мотика и я изправи на оградата до градинската врата. Върна се, взе отново тенджерата, дигна на път и мотиката и навлезе в градината, в най-отдалечен и я ъгъл. Дълго копа и рови с пръсти влажната земя, осветеният четириъгълник на вратата и мъничкото пламъче на светилника се виждаха далеко, като през море от тъмнина. Тя забрави и страх, и живи люде, и тъмни, вражи сили, но меката влажна пръст не се поддаваше на мотиката, на ръцете й — кой знай колко време копа и колко пъти мери с педи, сърцето й все повече натежаваше от умора и от тъпа болка, сякаш копаеше истински гроб. Най-сетне премери три педи, дори и повече, сложи в невидимата яма тенджерата, както беше завита с врещата, и с разтреперана ръка направи отгоре й три пъти кръстен знак. Зарови я бързо, затъпка я добре, доколкото можеше в тъмнината.
Върна се в малката стая със светилника в ръка, надвеси се над болната — тя спеше много тихо — и чак сега почувствува Султана, че нозете едва я държаха, снагата й беше готова да се разпадне от умора. Приготви си набързо легло близо до леглото на Катерица и легна там. Как се е унесла Катерица! — едва мина през ума й и сама веднага потъна в дълбок сън.
Събудиха я някакви гласове, непознати люде се караха и викаха, после чу писък на току-що родено дете, слаб и жален. То било детето на Катерина, гладно било и голо, оставено вън, до стълбата на двора, мокрил го студен дъжд, някакво черно куче се приближило да го разкъса, да го нагълта. Султана едвам подигна глава, повлече ръце и се изправи в твърдото си легло. Не се чуваше никакъв глас, никакъв шум. Пламъкът на светилника подскачаше равномерно върху тънкото въгленче на фитила. Тихо беше навред, Султана не знаеше колко време бе спала и кое време беше, дългата нощ сякаш бе спряла и нямаше край. Тя стана, оправи фитила на светилника, наведе се над Катерина. Очите на болната бяха все тъй затворени и като че ли не дишаше. Побелялото й лице беше нашарено с още повече сенки, очите й бяха се откроили, бузите й — като залепнали под изскочилите скули. Султана докосна ръката й, студена като лед. Катерина отвори очи, но като че ли и това движение на клепките беше уморително за нея — толкова ясно личеше изтощението й.
— Ти ли си, мамо… — прошепна тя. — Скоро ли ще се раздени…
— Скоро, сине! Ти поспа доста, а! Харно, харно. Не си ли гладна?
— Нищо не искам. Не мога да се помръдна. Секо кокалче по мене… стои отделно. Нищо не ме боли. Не съм гладна. И вода не ми се пие. Не знам… дали съм още жива, или…
— То е от слабост. Ще ти донеса млекце. Утре ще ти заколя кокошка; мислех да я пазя за Поклади, но за Поклади ще заколим стария петел. Да ти направя ли попара с млекото, или така ще си го пийнеш. От вчера на обед не си яла. Щом вземеш да ядеш, бързо ще се засилиш.
Султана искаше да насочи своите мисли и мислите на болната в друга посока, искаше да върне и себе си, и болната във всекидневния живот, като нищо да не било.
А болната не знаеше жива ли е или мъртва и пак затвори очи. Като я виждаше така, и Султана не знаеше дали бе останал още живот в това лице и в това неподвижно тяло. Тя каза високо:
— Ще ти донеса млеко да пийнеш.
И неволно почака една минутка — дали Катерина ще отвори пак очите си.
Донесе ваганче с мляко. Подигна болната да пийне, а тя нямаше сили да глътне две глътки и каква тежка беше главата й, отпусната. Не каза нищо, нито изохка. Сърцето на Султана започна да се блъска бързо и твърдо, гърдите й кънтяха, преди още да мине през ума й тая страшна мисъл. Как не се сети да погледне първо там! Остави паничката на пода и подигна завивката откъм нозете на Катерина. Тя пак бе плувнала в кръв — чиста, алена по белите отпуснати бедра. Султана стисна устни, напрегна ръце и цялото си тяло — да не треперят. Разшета се, разбърза се — изчисти болната, подмушна нова чиста постилка. Катерина сякаш нищо не усещаше. Кръвта й изтичаше. Но това може би се е набирало през нощта, след помятането. Ако и сега…