Султана му подаде кърпа.
— Ти се ще измислиш нещо… Обица… Малко по-късцо Султана и Лазар останаха сами в голямата стая.
— Майко, какво става с Катерица? Султана притвори очи, като да се замисли, или за миг се отдаде на умората си.
— Какво й е… Пометна. Кръвта не спира.
— Но, мамо… — викна Лазар с пресекнал глас, — требва да направим нещо! Не може тъй да чакаме. Да вземем една кола, да я заведем в Битоля. Там има добри хекими.
— В Битоля… Ако изтрае днеска… Като се пусне еднаж кръв, мъчно е да се спре. Сама може да спре, а Битоля е далеко. Ако не спре кръвта сама…
Лазар каза, без да погледне майка си:
— Защо направи това, майко? Щом било толкова опасно, да беше останало така най-сетне. Ето, Катерица може да загуби живота си.
— Да — въздъхна Султана, — може… Мислех си, толкова жени пометат. Знаех също, че и много жени затриват живота си. Ако Катерица умре, нека секи ми каже: ти я уби! Направих го, а пък аз й съм майка. Никого нема да боли повеке от мене. Аз си знам колко ме боли и как се страхувам за живота й. Но и сега да требва да почна — пак ще го направя. — Тя дигна към сина си остър, мрачен поглед: — Не искам моята щерка да роди копеле. Кой както иска, така да ме съди.
Тя се наведе над огнището, посбута огъня без нужда. Лазар мълчеше. Той не одобряваше постъпката на майка си, но кой може да съди една майка за това, което върши за децата си, дори и когато прави грешки? Султана пак се обърна към него:
— И пак се страхувам да не се разчуе, та като не можах да я запазя от грех, да не мога и да скрия греха й от людете. Знаем само ние с тебе и оня… Клинче де. От него се боя. Ти не му казвай нищо какво става с Катерица. И ако се случи, не дай боже, най-лошото, пак нищо не му казвай. Да си затваря, кажи му, добре устата, какво имал, какво немал с Катерица. Людете това чакат, дори и нищо да не е имало. Ти веке и сам знайш какво требва с него. Тя каза да й го доведем, ако… — Султана се поизкашля, за да овладее гласа си. — Да го види още един път. Ама аз не искам той да стъпва в къщата ми. Не го искам, пък и ще го видят чужди люде и… отде-накъде. А тя нема и да знай…
Лазар забеляза сълзи в очите на майка си. Сви се на плач и неговото гърло.
Султана стана и отиде да види болното си внуче. Лазар я проследи с поглед и му се стори, че тя бе се сгърбила тая нощ. Кочовица и двете й деца спяха спокойно. Султана тихо излезе оттам и влезе при Катерина. Вече се зазоряваше.
В гъстия още здрач Султана видя лицето на Катерина — синкавобяло петно. Тя тихо сви колена на пода до нея, приведе се по-близу, ослуша се. Болната лежеше, както я остави, в пълна, страшна неподвижност, но тя долови дишането й, едва чуто. И остана да чака, докато се развидели по-добре. Против волята й — нямаше никаква власт над тях да ги спре, да ги прогони — в главата й нахлуваха мисли, които вледеняваха сърцето й, пред очите й нечиста сила разтваряше картини, които я ужасяваха. И все пак тя се ослушваше в тия жестоки мисли, чужди, зли, но пак нейни, заглеждаше се в страшните картини — тя мислеше, макар и не по своя воля, за мъртвата Катерина, виждаше я. И за мъртвата трябваше да се погрижи тя, която й бе дала живот, но защо сатаната бързаше да я мъчи, преди да дойде ангелът да вземе душата на детето й? Ох, проклета майка — никога да не постига децата това, което минава през ума и сърцето на майката, и тъкмо тогава, когато най-много ги обича, най-много ги жали. „Не бързай, сатано! Ако требва, ангелът ще дойде преди тебе. Или ти си дошъл мене да мъчиш, враго нечестиви. Мъчи ме, гори ме с огън и пъкъл, но аз нема да те пусна да стигнеш до нея…“ Султана се стресна. Синя зора изпълваше стаята и сияеше, трептеше във всяка вещ. Тя бързо се изправи на колената си, посегна с разтреперани ръце, подигна завивката откъм нозете на Катерина. И охна без глас. Кръвта продължаваше да се изцежда. Обхвана с две ръце лицето на болната, допря ухо до устните й — дишаше, още беше жива!
Султана опря свити пръсти на пода и бързо се изправи. Да — как не се сети по-рано: тая, която й даде отровата, може да й даде и лек! Туркинята, врачката… Тя се поприбра набързо и от чардака каза на Лазара, който още не беше излязъл в чаршията:
— Навъртай се тука, докато се върна. Гледай да не влезе невестата при Катерина.
Портата изтропа след нея. Улиците бяха още пусти. Из турската махала я срещна стар, ранобуден турчин.
Спря се, изви глава след нея слисан.
— Хай, завалията… Помисли, че е луда.
Портата на врачката беше заключена. Султана почука. Излезе да й отвори мъжът на врачката. Не се изненада — свикнал бе, види се, да посреща посетители на жена си през всяко време. Пусна я да влезе сама в харемлъка. Султана закърши пръсти още от вратата, щом видя врачката: