— Аман, ханъм! Спаси ми детето, кръвта не спира, изтече…
Туркинята я поразпита набързо, сетне започна да върти очи:
— Ех… Аз ти казах… Тежко е, млада, за първи път. Немала късмет твоята щерка. Ще ти дам една трева, помага понекога за кръв. И нея ще свариш в половин ока вода, да дойде до сто драма. Ще я изпие на два пъти, по на един саат време. Стиска тая трева, събира, може да помогне.
Султана зави тревата в кърпата си, забърза да си върви. Туркинята спусна клепки и каза с хубавия си глас:
— Два черека струва, къзъм…
— Ох, боже, ох, как забравих! — затюхка се Султана. — Ами забравила съм да взема пари, ханъм!
— Е, хайде, хайде — каза ханъмата великодушно, — ще ми ги донесеш друг път.
— Нема да забравя, ханъм, вервай… (Тя наистина не забрави — прати й парите няколко дена по-късно.)
Колкото бързо дойде Султана да потърси спасение при врачката, още по-бързо се върна вкъщи, приготви лекарството. Напразно — лековитата трева не помогна.
Към пладне Катерина промърда побелелите си устни и прошепна със сетни сили:
— Доведете го… искам да го видя… Това бяха последните й думи. Унесе се в сън от изтощение и вече не се пробуди. Когато би клепалото за вечерня, Султана видя, че тя бе угаснала — догоряла бе докрай свещицата на живота й. Султана сложи глава до главата на мъртвото си дете и тихо изплака всичките сълзи, които бяха се набрали в нея през това мъчително денонощие. После пак се изправи на нозе като боец за последната битка.
Разшета се да скрие всички следи, та никой да не познае от какво бе умряла Катерина. Сетне повика Кочовица в голямата стая и гласът й беше толкова спокоен, само звучеше някак по-издълбоко:
— Ти не се плаши, сине… Наша Катерина свърши, бог да я прости. — Кочовица мълчаливо плесна ръце, сплете пръсти занемяла. Султана веднага продължи, за да отвлече вниманието й: — Ти не можеш и не бива да гледаш, ами иди, кажи на Бенковица да дойде да ми помогне. Никои друг да не знай. После ти прибери децата в стаята и стой си там, не е това работа за тебе.
— Майко… — задави се в ридания Кочовица — ами тя, милата, вчера си беше здрава… как…
— Сърце, сине, от сърце — сложи върху нея Султана тежък поглед. — Като ахна от вчера, нещо се скъсало в нея, проболо я в сърцето. Кому каквото е писано, щерко. Иди, иди по-скоро.
Бенковица веднага се притече. Двете майки умиха мъртвото тяло, облякоха го в най-хубава руба. Сложиха го в по-голямата стая, върху мека постелка с бял чаршаф с копринени кенари, от чеиза на Катерица, върху кадифена везана възглавница, везала я бе пак тя за сватбата си. Може Бенковица да забеляза нещо около тая неочаквана смърт, но не отвори уста да продума, да попита. Когато сложиха запалена вощеница над главата на покойната и скръстиха на гърдите ръцете й — бели, прозрачни, останали само кокалчета в тънката нежна кожица, — Бенковица каза:
— Изпратихме ние с тебе, Султано, две невести в гроба, без венци, без свирки и песни.
— Две главни сме ние с тебе, Беиковице, изгорели и черни до век.
Едва когато всичко беше готово с покойната, Султана прати да съобщят на мъжете в чаршята и на двете й омъжени щерки.
XI
Настана такава хубава пролет, такава зеленина избуя и такива цветя се разцъфтяха, че и людете бяха радостно възбудени и весели, както никога. Тая година и зимата беше по-дълга и по-люта, към края се позатегна, задухаха дни наред студени, сухи ветрове — няма да има. край! А за една нощ само пролетта пристигна, втурна се като закъснял сватбар. Задуха буен вятър през нощта, затропа лудо по врати, по прозорци, натискаше стените с гръб да ги събори, разклащаше високите кумини, тропаха ръждясали тенекии по покривите. Разместваха се и падаха керемиди, зафучаха голите гранки на тополите.
Людете се разбуждаха слисани, уплашени от бурята. Дебелите зимни покривки и завивки притискаха, като да бяха напоени с гореща вода, тялото не можеше да ги търпи. Топло беше, не можеше да се диша но стаите с ниски тавани, със здраво затворени врати, със закнижени прозорци. Вън кучетата лаеха до скъсване, по оборите мукаха, цвилеха, ревяха крави, коне и магарета — нали ги имаше, кажи го, във всяка къща, — петлите пропяха два или три пъти преди време.
Пролетната буря прогони голямата зимна нощ, издуха тъмнините й, като изгрея утрото, отвори се едно небе, за мила хубост. Синьо, с бели облаци, младото слънце се крие зад тях, показва се ту зад един, ту зад друг пламва, трепти и блести — аха да потече разкалено сребро по новата синя дреха на небето. Заредиха се все такива хубави дни, светли, топли, през ден, през два ще плисне буен пролетен дъжд, отново ще блесне слънцето и цялото небе с него чисто, окъпано. Като бяха чакали толкова време, дървесата и тревите отеднаж покараха — тополите и върбите спуснаха зелени коси, ябълките, сливите и всякакви други плодни дръвчета се разцъфтяха китка до китка, бяла и розова пяна кипна на кълба по градините, гмуркаха се в нея птички и пчели и всякакви други мушички — чуруликаха, жужукаха и звънтяха, — в прозрачния въздух се люлееха пъстри пеперуди, трептяха с крила между щедро, примамливо отворените жълти и червени чашки на лалетата, кацаха жадни и упоени по белите, розови и сини зюмбюли. Появиха се и щъркелите по старите гнезда.