Стъмни се, мъжете се прибраха от чаршията, но младите люде от читалището сега пък се разшетаха по махалите — влизат по един, по двама в някоя къща, оттам в друга, по-нагоре или на другата улица. Къде ходиха те и какво говориха между народа — видя се на другия ден, на празника.
Никога не бе се събирал толкова народ по църквите, както тая сутрин, на Гергьовден, и не толкова в старата църква, дето отиваха повече жени и служеха само двама от старите свещеници, а най-вече в новата църква. Изпълни се притворът, по стълбите за женското отделение горе и в двора, та се чудеха и се оглеждаха всички. Ако имаше кой да забележи, би видял, че около двата апалоя и край стълбата за амвона бяха се събрали рано още все млади люде, между тях, до единия аналой, от който някой от власите четеше и пригласяше на службата на гръцки, стоеше Лазар Глаушев, а до другия отсреща — Андрей Бенков. Наместникът шареше с очи по голямото множество богомолци и отдалеко се познаваше, че лицето му беше побеляло още повече, власите всички се бяха струпали, колкото бяха, при своя аналой и колкото и да почна службата тържествено, гласовете на свещениците звучаха някак по-глухо. Богомолците, човек до човек, не стояха, както други път, смирено и кротко по местата си, а току подигаха глави, въртяха очи ту на една, ту на друга страна, гледаха, оглеждаха, чакаха нещо да стане, пошушваха си тихо на ухо, рядко ще дигне някой ръка да се прекръсти, сякаш бяха забравили, че са в църква.
Открай време службата се извършваше на славянски и на гръцки, но повече и всичко по-важно се пееше на гръцки, макар напоследък дори и наместникът чупеше тук-там езика си на славянски, но днес, като започнеше някой от свещениците да пее на гръцки, надигаше се глух ропот. Най-напред тихо, в един глас, откъм кратната и ъглите на църквата, сетне по-високо като далечен тътнеж на гръмотевица. Наместникът надаваше ухо да долови някоя отделна дума, виждаше срещу себе си не набожно приведени глави, а смръщени лица и дръзки, враждебни погледи, не знаеше що да стори и само зачести да пее на славянски. Изеднаж — изглежда, не тъй, както е било наредено и уговорено — някъде откъм главната врата, а може би откъм притвора вън, се чу висок глас, трепереше, но беше силен, та се чу из цялата църква:
— Не искаме… не искаме гръчки!
Всички извиха глави към вратата, свещениците — всеки остана, дето беше — и всички надигаха бради нататък, чак и тихата непрестанна врява горе, в женското отделение, пресекна. Наместникът се случи в олтара, сега излезе на царските двери и людете се обърнаха пак всички към него. Той стоеше там с позеленяло лице и макар нищо да не каза, нито се помръдна, стоеше там като живо предизвикателство. Сега откъм левия аналой, дето беше Лазар Глаушев, сетне веднага и откъм десния аналой младите люде започнаха да викат:
— Не искаме гръчки! Не искаме! Стяга веке! Чуха се гласове тук и там из цялата църква:
— Не искаме гръчки!
Една минутка по-късно викаше цялата църква, ехтеше и се блъскаше общият вик от стена в стена, разля се и вън, в притвора, викаха и деца, застанали отвън на отворените прозорци, викаха всички, клатеха глави, размахваха юмруци: