— Не искаме гръчки! Не искамеее! … Долу! Вън! Наместникът се скри в олтара, но никой не поглеждаше де е той, викаха всички и се побутваха да се насърчават. Единствен срещу всички се обади Аврам Немтур, зачервен, посинял, махаше ръка и викаше нещо, но гласът му се губеше в рева на това кипнало море и само потъмнялото му лице се виждаше колко е зло. Неколцината власи до левия аналой стояха занемели, изблещили очи от страх, притиснали се един към друг. Техният псалт продължаваше да стои на аналоя, не се сещаше да се дръпне и неколцина от младежите го избутаха. На мястото му върху ниската подставка се качи Лазар Глаушев и дигна ръка. В кръг около него всички млъкнаха, бързо настана тишина в цялата църква.
— Народе — викна Лазар, — ние никого не гоним от божия дом и никому не ще направим зло, ама щом е наша тая църква, тука ще се служи на наш език! Ти каза, народе: не искаме гръчки. Проклет и триклет да е тоя, който от днес нататък, бил той свещеник или псалт, или владика, и самият патриарх цариградски да дойде, проклет да е, който отвори уста да запей, да служи и да се моли богу на чужд, елински език, а не на наш, славянски език! Проклет да е тука, в тоя наш божи дом и пред лицето божие!
— Проклет да е! — надигна се многогласо ехо, разля се и се повтори: — Проклет да е!
Тогава Лазар се обърна към свещениците пак с висок глас:
— Чухте, отци, народната воля, а сега продължавайте божията служба, както е ред и по божи закон.
И сам той запя с хубавия си глас тропара на свети Георгия от аналоя, от който винаги досега бе се пяло само на гръцки. Смутили се бяха доста свещениците и множеството наоколо не се усмири бързо, но докато Лазар изпя тропара, службата продължи. Само наместникът не се яви вече тоя ден да служи. И власите, един по един, се измъкнаха от църквата. Никой не се опита да ги спре. Най-сетне и чорбаджи Аврам се отдели от постоянния си стол край дясната стена, отправи се към вратата и беше така наежен в дългия си кюрк, с такова лице, че людете се отдръпваха, притискаха се, отваряха му път, колкото и да беше тясно в църквата, докато излезе.
Службата продължи, но не свърши, както беше редно за такъв голям празник, тържествено и с набожна радост. Малко преди края й разнесе се шепот между богомолците:
— Заптии дошли вън, заптии…
Вън, при входа на притвора, бяха застанали седем-осем заптии с пушки и дълги касатури, а пред тях — юзбашията им Юсуф ефенди. Той стоя някое време така, после слезе по стъпалата в притвора, застана пред главната църковна врата и дълго гледа навътре с изпъкналите си турски очи. Не забеляза нищо нередно и затуй, види се, на два пъти подигна рамена. Сетне повика с пръст мълчаливо някого от застаналите там, най-близу до вратата, и се спуснаха послушно към него двама-трима.
— Познавате ли Лазар Истоян Глауш! — попита турчинът.
— Познаваме го, ефенди.
— Идете, кажете му да излезе за малко. Кажете му юзбашията. Юсуф ефенди те вика.
Като каза това, турчинът се върна при заптиите си. Лазар Глаушев излезе от църквата и застана пред него:
— Викал си ме, юзбаш и ефенди.
След него бяха тръгнали и други люде, насъбраха се наоколо и тия от притвора, от двора. Юзбашията огледа с бърз поглед мълчаливия кръг от люде около тях и каза учтиво:
— Да дойдеш малко до конака, Лазар ефенди. Каймакаминът иска да те попита нещо.
Те тръгнаха заедно към хукюмата, следвани от заптиите…
Щом излязоха от църквата власите, всички, както бяха, се втурнаха при каймакамина:
— Бунт, каймакам ефенди! Преспанци дигнаха бунт в църквата…
Скоро след това довтаса и наместникът:
— Да, каймакам ефенди, искаха да ме убият в църквата. Но има един млад човек там, ти го знаеш, каймакам ефенди, той подстрекава народа. Иначе, да затворим тая църква за някое време, докато дойде отговор от Стамбул на харзовалите ни, а народът ще се успокои.
— Кой е тоя размирник, който бунтува раята?
— Лазар Стоянов Глаушев, каймакам ефенди. Ти го знаеш.
Каймакаминът повика юзбашията. Лазар бе откаран направо в затвора. Пак по заповед на каймакамина общинарите затвориха новата църква. Но преспанци не се уплашиха, не се усмириха. Общинарите и сами отиваха през ден, през два при каймакамина да го молят да пусне Лазара от затвора, да им позволи, да отворят църквата. Когато те закъснееха ден, два да отидат, дигаха се люде от еснафите и всички от читалището, караха ги пак да отиват да тропат на конашките порти. Най-сетне каймакаминът освободи Лазара, но не позволи да се служи в църквата.
В същия ден, в който Лазар бе освободен от затвора, чорбаджи Аврам получи от балдъзата си от Битоля следното писмо на гръцки: „Кир Авраме и зете, до тоя час Ния и сички са добре със здравето благодарение на бога. Молим бога и за твоето здраве и благополучие. Ето, аз пак ще ти пиша за твоята мила щерка Ния, както искаш ти по-често да ти пиша и да ти обаждам за нея. Тя е още така замислена, макар да се прави, че нищо не мисли, и повече си мълчи, но въздишката сама иде на устата й. Като взема да я разпитвам и подхващам, Ния само се смее и казва нищо не ми е, за нищо не мисля. А тя само. за Преспа мисли. Но ти не се тревожи, аз пак ще ти кажа — очи, които не се виждат, се забравят. Само да се увлече по друго нещо, и всичко ще забрави. Ето сега има един хубав случай, за него ти пиша и те питам какво ще ми отговориш. Дойде тук, в Битоля, едно момче от Солун, там вече почват горещините. Баща му е голям приятел с моя Коста, много богат човек, с две маази в Солун. Това му е едничко дете. Ако се направи работа за Ния, от нея няма да има по-щастлива, ако ти си съгласен. Виждам и момчето има мерак и ми каза да попитам Ния, аз не съм я питала, преди тебе да попитам. Момчето е малко слабо, но още е младо и ще заякне. Ния с него ще бъде като царица, на ръце ще я държат баща му и майка му, аз ги зная колко милеят за снаха и каквато си е Ния първа хубавица и умна. Ако си съгласен, или ела и ти тук да видиш с очите си, пък аз ще наредя всичко друго и Ния, като отиде в Солун, друг ум ще й дойде а ще забрави Преспа. Очаквам бързия ти отговор и с поздрав от мене и от съпруга ми Кости.“