Аврам Немтур прочете и препречете писмото на балдъзата си и в паметта му останаха само тия думи: „А тя само за Преспа мисли.“ Тъй — само за Преспа, а то е само за Лазара Глаушев! Ния още не го е забравила… Но Трудно беше за чорбаджи Аврама да седне да пише писмо, винаги отлагаше, избягваше — тънкото перо тежеше като оловна тояга между пръстите му. Но сега побърза да отговори на балдъзата си, беше неделя и тъкмо имаше доста време да се мъчи над бялата хартия. И току-що бе научил, че Лазар Глаушев е пуснат от затвора — обзе го тревожно нетърпение. Извади от долапа посребрен дивит, хартия, притегли към прозореца ниска масичка, сви нозе до нея върху меката ямболия. Тъкмо опитваше перото върху нокътя на палеца си и вече сричаше в ума си първите думи на писмото, на чардака вън се показа наместникът. Аврам стана да го посрещне, въведе го в стаята, седнаха един срещу друг.
Тихо беше в голямата празна къща. Наместникът не беше много приказлив, но се виждаше, че не бе дошъл у приятеля си от празнично безделие. Сините му зеници бяха избелели, изглеждаше, че нищо не забелязва наоколо — цял беше обърнат навътре в себе си. Чорбаджи Аврам чакаше, посегна за броеницата си, започна бавно да рони две по две едрите кехлибарени зърна.
— Пуснали са го — продума наместникът на гръцки, загледан някъде през прозорците в светлия летен ден.
Чорбаджи Аврам дигна очи към него, той веднага се досети за кого говори архимандритът, но му се видя някак чуден тихият му глас. Наместникът продължи, без дори да трепне с очи:
— Сега пак ще почнат, днес-утре ще отворят църквата, ние ще гледаме отвън. Качиха ни се на главата. Елинският учител избяга, бои се човекът, ще вземат в свои ръце и училището…
Той пак млъкна. Чорбаджи Аврам, привел глава над броениците си, сякаш бе се заслушал и в мълчанието му. Архимандритът дръпна калимявката си, сложи я рязко настрана, изправи глава с потъмнели, твърди зеници. Гласът му стана плътен, изостри се, като да заговори друг човек в широката тиха стая:
— Той, Лазар Глаушев! Няма ли го него, ще мирясат всички. Те са като говеда и той ги мушка, той ги насърчава. Той стана овчар на стадото и плю в лицето ни, чорбаджи. Как ще се явя аз пред стареца в Битоля! Трябва да превием врата на тоя хаирсъзин, да покажем един добър пример на всички. И каймакаминът не смее да го държи в затвора. Да не е той, Глауш, ще отворим, църквата и всичко ще тръгне както преди. Ако дойде неблагоприятен отговор от Константинопол, ще го потулим, кой ще знае?
Чорбаджи Аврам не се помръдваше. Неясна, тъмна, мисъл бродеше в ума му, дошла като ехо на думите на архимандрита. Чувствувайки силата й, той не се решаваше да я улови, да съсредоточи вниманието си върху нея. Наместникът го наблюдаваше зорко, бързи светлинки проблеснаха в потъмнелите му зеници и той пак заговори тихо, дори завъртя очи по стаята да се огледа:
— Върви си селянинът по пътя, среща го турчин, дига пушката и го убива. Така, за кеф. Какво е за турчина животът на един гяурин? Има турци, за няколко лири, да имаш и три глави, ще ти ги свалят. Християнско тегло и мъки, но…
Той пак млъкна, спотаи се и не сваляше очи от чорбаджията, едва доловима бледност премина по лицето му. Аврам стисна между пръстите си едрите зърна на броениците. В стаята се чуваше дишането на тия двама люде, След една дълга минута архимандритът се опита да се дръпне, но не откъсваше поглед от приведеното лице на чорбаджията, което бе пожълтяло през изтънялата мрежа на постоянната му червенина.