— Какво си приказвам аз… — въздъхна тежко, страдалчески архимандритът.
Аврам опря твърдо лакти на колената си, дигна глава, очите му, изпод дебелите вежди, се насочиха застрашително към архимандрита и нямаше никаква преструвка в тях.
— Кажи го ясно и открито, да знам, че си ми го казал. А после ти ще ме чуеш. Архимандритът отпусна клепки:
— Бог ми е свидетел, Авраме… в името на Христовата вяра и светата Христова църква… — Той отвори сега очи, побелели и влажни, и сякаш духом и телом се предаваше на чорбаджията, додаде с гърлен шепот: — Да го убием. Да намерим някой турчин да го унищожи.
Аврам Немтур не трепна от тия страшни думи и в отговор изрече гласно мислите си, както се пораждаха една от друга в мозъка му, изрече гласно той решението си, дето преди още може би бе назряло. Сега той обърна на преспански и каза:
— Лазар Глаушев… Исках да го направя свой човек, да го въведа в къщата си. Ти си чул: исках да му дам единственото си дете, да го направя по-близък и от роден син. Той се подигра с мене, поруга ме, стъпчи ме в калта, с нозете си. Опустоши къщата ми. Немам аз по-голем душманин от него. Да го убием, велиш, в името на Христовата вера и църква… Аз ще намеря кой да го убие!
Пред погледа му се изправиха двамата млади турци, които някога обикаляха пред портата му заради Ния. Лазар Глаушев бе се карал с тях, пак заради Ния, но той му се отплати за това, предложи му самата нея за жена… Карал се бе Лазар Глаушев с тях и те добре го помнят. Питали са го два или три пъти за него — турчинът не забравя лесно гяурина, който го е обидил. Сега той сам ще им припомни за него. А те са такива, че няма да се колебаят много да убият и десет души гяури. За да ги отклони от дома си, Аврам Немтур завърза нещо като приятелство с тях. Винаги, когато минаваха пред дюкяна му, канеше ги, черпеше ги с кафе, на два пъти бе им давал пари „назаем“. Ето сега те ще свършат работа. Не двамата, той няма да се открие пред двамата, а само по-старият, Али, Другият, Нури, е много млад и е богатски син, не ще го прелъсти той със злато. Али е голтак и нехранимайко, за него бяха искали те на два пъти пари „назаем“. Той ще купи него и ще го прати, и не е опасно да се открие човек между четири очи. Каквото и да стане, каквото и да се каже — всичко може да се отрече. Да, да…
— Да — продължи гласно Аврам Немтур, — аз ще намеря човек за тая работа. Но — сепна се той, — отче архимандрите! Вера и клетва между нас!
— Та нали аз пръв ти заговорих, пръв ти казах….
— И веке нито дума нема да се повтори за това. Архимандритът кимна мълчаливо. И като че ли всичко бе премислил и приготвил още преди това, извади кесията си и наброи върху меката ямболия пред чорбаджи Аврама десет лири. Прибирайки кесията си, каза:
— Ако трябват още, ще дам.
Аврам стана, отвори с дълъг кован ключ един долап в отсрещната стена, порови нещо там и пак затвори долапа. Върна се отново на мястото си и на свой ред наброи върху малката купчина златни монети още десет жълтици:
— Ето и от мене толкова. Вервам да стигнат двайсет. Тихо, топло светлееше между тях върху меката вълнена постилка златната купчинка. Те и двамата бяха се загледали в нея — не се решаваха да се погледнат в очите. Но и златото оживя пред погледите им, започна да гори очите им с жълтия си блясък — то беше цената на един човешки живот. Наместникът стана да си върви. Те нямаше какво повече да си кажат и ставаше някак страшно да седят тъй сами, един срещу друг. Той промърмори нещо и побърза да си излезе, а чорбаджи Аврам не се и досети да стане да го изпрати.
Помисли и той да излезе, да отиде да погледа лозето си в това хубаво време вън. Но веднага се отказа, без да си признае, че се боеше сега да се покаже между людете на улицата, пред чужди очи, сякаш беше писано нещо на челото му. Сети се за писмото и се нахвърли да го пише — сега му беше по-лесно и му беше по-ясно какво да пише на балдъзата си за Ния. Започна бързо, нервно, на гръцки, но все бъркаше и по някоя преспанска дума.
„Получих писмото ти и разбрах всичко добре. Поздрав на Кости, на тебе и на децата ти, а за Ния да знаеш от мене: Ния да стои там, при тебе, и ако има нужда от пари или друго, ти само обади ми, аз пак ще пратя колкото трябва. Само гледай Ния хич да не мисли за Преспа, да се връща тука. Умря тука една нейна приятелка — Божана — и гледай да не се научи Ния, и гледай да не се среща с тукашни люде. Щом Кости и ти одобрявате за това момче от Солун, може и аз да одобря, но първо да видя момчето. Сега след някой ден отивам да събирам афион и щом се върна, ще дойда в Битоля и всичко ще наредим, както е най-добре. Има време за всичко и ти гледай най-много Ния да не мисли хич за Преспа, ти й си като майка, след мене ти си за нея. Щом дойда там, всичко ще решим, както е най-добре. Друго няма що да ти пиша, ти знаеш, това е от мене. Поздрав. Твой зет Аврам.“