На другия ден чорбаджи Аврам се събуди с някакъв страх, като скрита раничка вътре в тялото, едвам наболява, човек не я забравя никога и се бои да я докосне. Той сам даде писмото на познат кираджия, който същия ден тръгваше за Битоля, поръча му да го предаде на баджанака му Кости. Върна се в дюкяна си и заповяда на двамата си слуги да почнат да разтребват и разчистват за предстоящото събиране на афион. Не се заседяваше и сам той, както винаги, на мястото си в дюкяна, а често ставаше да се разпорежда за едно и друго, да помогне. Скритата раничка го глождеше и той търсеше забрава, но не беше човек, който би променил решението си. Час по час поглеждаше към вратата, по улицата — дано да се-покажат отнякъде двамата млади турци и още по-добре-да е Али сам… Да се нареди еднаж работата, и ще му олекне. Денят му се видя безкраен, а вечерта пи доста ракия и скоро заспа. Така минаха два дни.
На третия ден, доста рано още, сам Алията влезе в дюкяна му, като да бе получил вест да дойде. Аврам Немтур едва скриваше вълнението си, каза веднага да поръчат две кафета. Раничката беше там, дълбоко негде в тялото му, но той си мислеше: „Ето, сам неговият турски господ ми го праща. Наместникът ще измоли прошка, ако грешим. Иначе не може, не може. И никой не му е крив, като бунтува народа, а исках аз човек да го направя…“ А раничката беше все там, отворена.
Поприказваха с турчина едно и друго, изпиха кафетата, запалиха нови цигари. Тъкмо Аврам си пое дъх да започне отдалеч, турчинът неочаквано рече:
— Додявал съм ти, чорбаджи, и друг път, но пак имам голям зор за пари. Една лира ще ми трябва, ако имаш, за някое време.
Той говореше с кротък глас, но в погледа му нямаше никаква молба. Лицето на Аврама така засия от несдържана радост, че дори и погледът на турчина се смекчи: „Ето — едва-що не извика чорбаджията, — тук сам бог нарежда сичко!“ Той каза гласно:
— Немай гайле, Али ага. Ние сме вече стари достове с тебе.
После той се поприведе към турчина и продължи. тихо:
— Повече пари ще ти дам, Али ага, но требва да свършиш една работа. Слушай сега, но закълни се във верата си, че от твоята уста нема да излезе.
Турчинът го гледаше с тревожно, жадно любопитство.
И каза:
— Достове сме, чорбаджи. Заклевам се в турската си вяра, от моята уста няма да излезе. — Знам те аз Али ага, юнак човек си и държиш за клетвата си. — Аврам усети ситни, студени тръпки по Гърба си, студенина обля лицето му, но бързо се овладя: — Ти ще си спомниш, и друг път сме говорили, еднаж от моята къща излезе един млад човек и вие с Нури се скарахте с него пред моята порта.
— Ами знам го — проточи устни турчинът. — Те тия дни го срещнах из чаршията.
Чорбаджи Аврам кимна:
— Тоя човек, Али ага, буни раята в Преспа. Ти си чул може би, каймакаминът ни затвори новата църква, ето, заради него. И още какви други пакости върши, да не ти разправям. Себап ще сториш, Али ага.
Турчинът бавно се подръпна, виждаше се, че се досеща. Кимна само с очи. Аврам дръпна опънатата си длан, като да отсече нещо:
— Един пищов да му теглиш, ама на место. Турчинът облиза устните си, преглътна. Аврам продължи:
— Пет лири ще получиш още сега. Щом свършиш работа, още три пъти по пет лири ще получиш. Алията попита, но повече за да поразмисли:
— Не ти ли е нещо твой човек, в твоя двор го видяхме за пръв път…
— Мой… Кучета главата да му ядат!
— Бива бе, чорбаджи — рече отеднаж турчинът. — Ще му видя аз есапа нему. Хе…
— Никой да не знае, и Нури да не знае.
— Остави. Не съм аз дете. И да знаеш, у мене илле няма! Казах, ще свърша.
— Знаеш ли де е нашата община, там, до старата църква.
— Знам.
— Там, под общината, на долния кат, е читалището. Там се събират те и други като него. Всека вечер, кажи го, е там. Излиза често и по тъмно. Къщата му е малко по-нагоре от моята, на същия сокак. Две-три вечери да го попричакаш, сам ще влезе в ръцете ти.
Колкото и да се сдържаше Аврам Немтур, ръката му трепереше, когато наброи на турчина пет лири.
XIII
Две седмици по-късно Алията надзърна в дюкяна на чорбаджи Аврама и попита слугите:
— Де е чорбаджията бре, кьополар?