— Замина, ага, още преди десетина дни. Замина да събира афион.
Турчинът се усмихна лукаво. Дошъл бе да се похвали. Проследил бе Лазара и бе решил да го убие още тая вечер. Смрачаваше се — наближаваше време. Той се отби в една кръчма, поседя там, изпи сто драма ракия. Когато излезе от кръчмата, чаршията беше затворена, прибираха се по домовете си последните дюкянджии. Алията опипа оръжието си в широкия си пояс — два пищова и една дълга кама — и се отправи с бавни стъпки към християнските махали.
По това време Лазар Глаушев, както почти всяка вечер, беше в читалището. Беше към края на седмицата и нямаше много люде там освен неколцина от постоянните посетители. Не се бави дълго и Лазар. Вън беше тъмно, тесните криви улички едвам се осветяваха от бледия зрак на младия месец, който се бе надвесил на залез, вирнал остри рогове като лъснат ятаган над тая поробена земя. Тук-там светлееха малки прозорчета или тесни пролуки по разхлопаните дървени капаци. Минувачите ставаха все по-редки. Щом излезе Лазар от чаршията и се запъти към дома си, от тъмната сянка под стряхата на старата църковна порта излезе Алията и тръгна след него. Той искаше да го убие, щом го настигне, но тук все още се мяркаше по някой закъснял минувач. Когато Лазар сви по тяхната улица, турчинът ускори стъпки — тихи, дебнещи. Тук беше пусто и турчинът избърза, извади единия си пищов и гръмна от три-четири стъпки в гърба на Лазара. Гърмежът светна и екна оглушително в тишината. Лазар се спря, залитна, но се задържа и се обърна към нападателя, който не бързаше да избяга.
— Кой си ти, убиецо! — викна Лазар с пресекнал глас, но Алията премести изпразнения си пищов в лявата си ръка и посегна за втория си пищов.
В тоя миг две силни ръце го обхванаха отдире като железен пояс. Горещ дъх облъхна голия му врат, прониза го прегракнал женски писък:
— Помощ! Убиха го! Помощ!
Турчинът се видя за миг скован, не можеше да помръдне ръцете си, но в следващия миг той напрегна сили и отхвърли далеч от себе си сковаващия го товар. Повече време той нямаше и хукна надолу по улицата, изгуби се в тъмнината. Нощта сякаш се спотаи още повече: отникъде не се чу друг глас или вик. Две осветени прозорчета отсреща в миг потъмняха. Вън гинеше човешка душа, кой от робите смееше да се покаже, да се притече на помощ в тъмната нощ?
Само Стойна Нунева. Нападението се случи точно пред тяхната порта. Откакто бе умряла Божана Бенкова, тя всяка вечер се спотайваше зад притворената порта и чакаше Лазара, да го види как се прибира вкъщи. Причакваше своя любим, който и не подозираше как тя, с полуотворена уста, задъхана от вълнение, още отдалеч познаваше стъпките му и с пламнал поглед го проследяваше, докато си влезе вкъщи, малко по-нагоре. Сега тя изскочи от скривалището си още в момента, когато Али-ята извади пищова си и го насочи към Лазар, но изстрелът я изпревари.
Докато продължи късата неравна борба между де войката и турчина, Лазар се примъкна до стената и опря гръб там, да не падне. Стойна се спусна към него, проплака с дебелия си глас:
— Лазе… удари ли те?
— Удари ме… Ето сега ме забоде… Не мога да се държа.
Тя го обхвана през кръста, преметна едната му ръка около шията си и колкото да беше силна — цяла трепереше. Трепереше девойката не само от уплаха — сърцето й се мяташе и гърчеше в сладостни тръпки. Но сега тя искаше само да помогне на любимия си, да го отдалечи от това място, да го спаси.
— Хайде, Лазе… Полека. Облегни се, облегни се на мене. Турчин беше, Лазе, той, видех го, ръката му да изсъхне! Полека, още малко.
— Да, турчин, Стойне. Ти ме спаси, сестро. Те бавно пристъпваха нагоре по тъмната улица. Да беше по-иначе, Стойна би вървяла тъй до края на света, цял живот. Лазар все повече се отпущаше в ръцете й. Щом наближиха Глаушевата порта, оттам се втурна Султана. И тя бе чула изстрела и бе скочила в страшно, майчинско предчувствие.
— Лазе…
Не каза Султана нищо повече, само прихвана сина си от другата му страна.
Тракнаха железни резета, предпазливо се отвориха няколко порти по улицата, притекоха се неколцина мъже, дотича отсреща и Андрея Бенков. Въведоха ранения вкъщи и щом го сложиха в леглото, той припадна от изтощение. Докато го събличаха, за да прегледат раната и да го превържат, той се съвзе, а малко по-късно пак изгуби съзнание. Дишаше трудно и при някои движения чувствуваше силни болки. Оловното зърно бе пробило дясната му плешка и бе излязло през гърдите му отпред.
Близу до дясната му цица бе отворило широка дупка.
Изстрелът бе чут из целия град в тоя ранен час на тихата юнска нощ. И още преди да се раздени, всички знаеха, че е ударен Лазар Глаушев. Името му прелетя през стени и плетища, през вратички и прозорци от двор на двор, от къща на къща… Разтревожи се цяла Преспа. Още в зори започнаха да идват люде да питат за ранения. Султана поръча на Кочо да стои в двора и там да спира людете — да не влизат да безпокоят Лазара. Всеки питаше и разпитваше, проклинаше незнайния убиец и даваше съвети как да се върже и с какво да се върже раната. Кочо пусна вътре само Андрея Бенков и неколцина от по-близките другари на Лазара от читалището. Дойде рано-рано и Стойна Нунева — чорлава, отворила ей такива очи, уплашени и предани, дългите й едри ръце бяха готови да помогнат, да свършат някаква работа. А имаше какво да се върши днес в тая къща. — Султана седеше все до ранения, Кочовица беше бременна в предпослед ния месец, та и за нея се тревожеха да не би, поради уплахата й тая нощ, да привика всеки час.