Лазар преспа само два-три часа тая нощ — болеше го раната, изгаряше от жажда. Кръвта пропи през дебелите превръзки и не се знаеше дали бе спряла да тече. Султана му даваше да пие само по една глътка вода, но като се развидели добре, той каза:
— Дай, майко, да се напия водица, да не умра поне жаден.
Там бяха и Андрея, и други двама-трима от другарите им, но никой не помисли да се противи на тая молба, макар да знаеха, че не се дава вода на ранен човек. Лазар може би наистина умираше, но Султана и тоя път не отстъпи — пак му даде само една глътка. А той вече гореше в треска. Устните му бяха изпръхнали, на бузите му, под очите, пламтяха две огнени петна, дишането му ставаше сухо и все по-бързо. Андрея Бенков не сваляше очи от него, вълна на гняв прекосяваше и засилваше болката му по любимия другар.
— Лазе, позна ли турчина! — попита той.
— Познах го. Не му знам името. Но той, какво! Пратили са го.
— Кои са го пратили, Лазе…
— Що ме питаш! Не знайш ли? Кой друг може да бъде. Аз немам други врагове. Но знай ли човек най-сетне? Да не товаря душата си с грех сега…
— Наместникът ли, Лазе?
— Да ми прости господ… но аз за него си мисля. Може други некои — премълча той името на Аврама Немтур. Нали пред неговата порта бе видял за пръв път убиеца си, сетне и всичко друго, което бе дошло подир това, и враждата им по народните работи. Но той премълча името му.
— Той е, Лазе, наместникът, той е пратил турчина — стисна зъби Андрея, в него се пробуждаше кръвта на баща му Климе Бенков. Той се обърна към другарите си, размаха юмрук, дори и Лазар, в треската си, го погледна учуден: — Днеска ще изгоним ние от Преспа тоя фанариотин! От него ни идат всички злини, а ето какво ни направи най-после. Убива, праща убийци! Да отидем да се вайкаме по хюкюмати и конаци — каква полза, щом турчин извадил оръжие срещу един гяурин? Стрелял, но избегал, скрил се. Иди да се оплачеш, тебе ще обвинят. За пръв път ли стават такива неща! Ама ние ще накажем истинския убиец. Той е — наместникът! Ако не можем да му сторим друго, ще го изгоним най-сетне от Преспа. Ставайте!
Около час или два по-късно една тълпа от двеста-триста души, повечето млади люде от еснафите, се струпа пред жилището на владишкия наместник, задръсти улицата. Водеха я Андрея Бенков и всички младежи от читалището. Стопанинът на къщата, макар да беше влах, сам отвори двете поли на портата си и тълпата нахлу в двора, изкачиха се най-разярените по стълбата и спряха пред вратата на стаята, в която живееше наместникът и бе се заключил сега там. На улицата изтрополи и спря пред отворената порта, сред викове и крясъци, една открита бричка с два коня. Ведно с колата се изсипа нова тълпа. Край стената отсреща започнаха да се набират една до друга и жени със запретнати ръкави и престилки, както бяха изоставили работата си вкъщи. А деца щуткаха по всички посоки.
Заблъскаха вратата на заключената стая. Смълчаха се всички по стълбата и двора — чакаха да чуят как ще се обади наместникът. Той не се обаждаше.
— Излез! Ще строшим вратата! Де ще се скриеш!
Излез!
— Да излезе! Де се крие! — обадиха се като ехо един през друг тия по двора.
Някой задумка с юмрук по вратата и каза вразумително:
— Излез, отче. Нищо нема да ти сторим. Ще се качиш на колата и ще си вървиш в Битоля. Събирай си багажа и тръгвай. Колата те чака вън. Иначе, по-лошо, отче.
— Да си върви, откъдето е дошъл! — отвърна многогласото ехо.
Най-сетне изтрака ключ, вратата се открехна, тия отвън я натиснаха и архимандритът отстъпи против волята си. Той беше цял побелял, ведно с очите си, които лъщяха безцветни, почти като стъкло. Щом видя пред себе си Андрея Бенков, той се поуспокои, зениците му се обагриха със синкава влага — доплака му се от страх, от унижението му, от безсилен гняв. Но езикът му изрече не тъкмо онова, което би желал да каже в тоя миг. Гласът му прозвуча тихо, смирено: