— Сто искате от мене?
— Искаме да си вървиш — отвърна Андрея. — Ето, виж: народът не те иска повеке. Върви си, да не стане по-лошо. Колата те чака. Ха, момчета — обърна се той, — помогнете му да си събере нещата.
Наместникът се заозърта безпомощен. Втурнаха се в стаята му неколцина, нахълтаха и други, изблъскаха го встрани, започнаха да събират вещите му, бързо, усърдно, струпаха ги на купчини, завързаха ги в бохчи, издърпаха един сандък, сетне всичко туй тръгна от ръка на ръка по стълбата, през двора, към колата. За няколко минути стаята се отвори празна и оголяла. Архимандритът се огледа — да не би да е забравено нещо, — поколеба се още минутка и тръгна покорно. Вън, пред вратата, пак се спря — като че ли едва сега видя всички тия люде, които пълнеха двора и нататък цялата улица.
— Убиец! — чу се вик отдалеко.
— Убиец! Убиец! Казвай кой уби Глауша! — надигаха се викове от всички страни.
Архимандритът погледна умолително Андрея, а той излезе пред него и го поведе по стълбата надолу:
— Върви след мене.
Архимандритът наведе очи и тръгна.
— Ууу! УУУУУУ’ — заля го страшен вой и го понесе.
Той очакваше да го ударят, да го пребият с камъни. Не усети как се намери в колата между отрупаните там вещи.
— УУУУ! — ревеше тълпата и бричката бавно тръгна, заплува като лодка сред това разлюляло се множество, което се повлече ведно с нея. — Ууу! Да не се връщаш веке! Убиец!
Тълпата се насочи към битолския път, помъкнала сякаш и колата ведно с архимандрита и двата й коня. Виковете не преставаха, чуваше се и смях. псувни, проклятия, закани. Свит в колата, архимандритът смешно се друсаше и подскачаше над главите на всички тия люде. Най-сетне шествието стигна края на града и още по нататък. Множеството взе да се разкъсва, да се поспира, докато спряха всички, а само колата продължи нататък, измъкна се сама по пътя, сподирена от орляк деца.
— Ууу! Да те нема веке тука! Убиец! Уу! — нададоха за последен път викове преспанци.
Коларят се качи на капрата и шибна конете. Няколко камъни запрашиха по пътя, зачаткаха по колата, която бързо се отдалечаваше…
Андрея Бенков се върна направо у Глаушеви. Влезе в стаята на Лазара и го зарадва:
— Изгонихме фанариотина позорно.
Лазар не го чу, унесен в треска. Очите му бяха полуотворени и блестяха неподвижно изпод натежалите клепки, през аления пламък на хлътналите му страни.
XIV
Дванайсет дни се бори Лазар Глаушев със смъртта. Треската го заливаше ту с леденостудени, ту с горещи вълни, ден след ден пиеше и пресушаваше силите му. През първите дни след раняването му често губеше съзнание и само тогава не страдаше, в тоя мъртвешки сън без сънища. Когато беше в съзнание, и дишането за него беше мъка, не можеше поради раната да си поеме дъх издълбоко, с пълни гърди, това беше продължително, безкрайно задушаване, гърдите му жадно се напрягаха за повече въздух, а болката сковаваше пронизания му дроб. Започна да го боли и всяка частица на тялото му поради непрекъснатото лежане, понякога и само като отвореше очи, изпитваше болки, очите му сякаш набъбваха да излязат от гнездата си, да се пръснат. Сетне дойдоха други, още по-големи мъки — мъките на душата, която не искаше да се отдели от пронизаното тяло, — дойде страхът от смъртта, разгори се жаждата за живот, която се засилваше и от най-малкото докосване с живота наоколо, от всичко, що долавяха погледът и слухът.
Султана прекара два дни и две нощи непрекъснато до леглото му, до главата му. За втори път, и много скоро едно след друго, тя преживяваше една и съща мъка — премила, отгледана рожба да се бори пред очите й със смъртта. Болката й беше все тъй люта, до самото дъно на сърцето й, в една и съща рана, която не бе и престанала да гори, да се облива в кръв, но сега Султана беше по-бодра, по-смела. След смъртта на Катерина тя се стопи, стана, както казваше Стоян, една шепа кости, стопи се, на лицето й бяха останали само очите й, откроени в гнездата си. И все пак сега тя се чувствуваше по-силна, ръката й беше по-сигурна, когато трябваше да облекчи някак страданията на сина си, мисълта й беше по-ясна. Може би защото с нищо не бе допринесла за страданията му, както за смъртта на Катерина, може би тоя път надеждата й за добър край беше по-голяма, но имаше и друго едно чувство в същото туй измъчено майчино сърце, доволство някакво, което можеше да се нарече и гордост. В любовта си към Лазара тя винаги бе изпитвала, още от най-ранната му възраст, това топло, бодро, изпълващо сърцето й чувство на доволство, радост и гордост от всяка негова дума, от всяка негова постъпка, винаги мъдра, винаги на място. Дошли бяха да видят ранения неколцина по-стари от еснафите, прочути майстори в работата си и почтени домакини. Един от тях рече на Лазара: