— Не ми дава ни капка водица… Не позволява, вели, майка…
Кочо подигна рамена виновно и се отстрани на две стъпки от леглото. Султана взе калайдисаната медна паничка, отиде и донесе прясна вода. Ето, никой не може да я замести тук. Какъв сън и почивка за нея, когато детето й гори и изгаря в огън! В гроба ще спиш ти, проклетнице, ще почиваш…
— Хайде, сине — обърна се тя към Кочо, — върви сега да поспиш. И не бързай да ставаш, баща ти и сам може да отвори дюкяна тая сутрин.
— Не! — тръсна глава Кочо. — Как тъй сам, защо? Ами ти защо идваш — додаде той, — аз бех наумил да стоя тук цела нощ.
— Мене ми стига, сине. Ха върви.
Кочо излезе, и повече от покорство пред майка си. Тя сви колена на пода, подигна на едната си ръка главата на Лазара — как гори тилът му! — и поднесе ваганчето към жадните, нетърпеливи устни. Той притвори очи над водата на дъното на паничката и тя като че ли с ръката си усети как се разля по тялото му прохлада и сладост. Остави го да изпие две глътки и дръпна паничката.
— Ох… водица! — простена той. — Нема нищо по-сладко… Да мога да се напия хубаво… цела стомна… Пък после, ако ще, да умра.
Тя намокри ръката си и погали челото му, цялото лице. Дланта й усети всяка част от това мило лице, поникналите остри косъмчета по твърдите челюсти. Стопи се той, стопи се Лазе…
Най-мъчителна беше четвъртата нощ и за него, и за нея. Мъките му се засилиха още преди да се стъмни. Но и целият тоя ден беше най-опак. Сутринта, рано още, дойдоха една след друга сестрите на Лазара. Нона два дни не бе идвала да види брата си — боеше се от свекървата си, — а сега бяха дошли и двете с Манда. Нона беше по-милозлива, но много се боеше от злата си свекърва. Манда донесе две ранозрейки ябълки, петровки, меки, жълти, с червени жилки, напълниха стаята със сладката си миризма. Лазар се зарадва като дете на тия две ранни слънчеви рожби. Държа ги дълго в ръцете си, разглеждаше ги, вдъхваше с наслада благоуханието им. Манда го подкани:
— Хапни си, Лазе, хубави са. Виж само да не са червиви.
— Само две си донесла — забеляза Султана с неприкрит укор.
— Те беха само четири узрели. Двете оставих на децата — побърза да се извини Манда и се изчерви. Султана не каза нищо повече.
Две едри капки живот бяха ябълките в ръцете му и Лазар лакомо ги изяде една след друга. Сестрите му поседяха, поприказваха, поплакаха — жалеха го от сърце, — но като мина малко време, започнаха да се оглеждат: Манда пак спомена децата си. Нона — злата си свекърва. После Манда каза, че оставила тенджера да ври на огъня. Султана и сега не се сдържа:
— Е, хайде, вървете си. Виждам, умът ви не е тука.
— Майко, нели знайш, къща… — пак се опита да се извини Манда, по-голямата сестра.
А Нона вече и стана да си върви — никак не можеше да надвие уплахата си от свекървата. Когато си отидоха двете сестри. Султана се ядоса още повече:
— Чужди кучки са те веке, чужди! Рано следобед дойде едно момченце от махалата и влезе направо в малката стая, при ранения.
— Стрино Султано — каза то, — поръча ми майстор Рафе да те питам дали може да дойде да види бате Лазара. Ей го там, стои на улицата. Каза да те питам.
— Майстор Рафе ли? — сопна се на момчето Султана. — Не може. Така му кажи: не може.
Детето я погледна учудено и припна навън.
— Майко, защо… — обади се Лазар с предпазливо недоволство. — Нека дойде. Било каквото било. Той не е лош човек. Поискал да ме види.
— А, не е лош човек ли! Душата ми изгори тоя душманин, а ти…
След смъртта на Катерина, веднага щом чу, че е умряла, Рафе Клинче изчезна някъде и близу един месец време никой не го видя в Преспа. Като се върна отново, нахвърли се на работата си и скоро започна да пренася в новата църква готови части от иконостаса и ги криеше в олтара, не даваше дори на свещениците да ги разглеждат. Щом узнаха, че се е върнал в града, общинарите, както беше уговорено, пратиха му всекидневните две оки вино, ала резбарят върна виното и каза:
— Не ща веке вино. Друг огън гори сега тука, в гърдите ми. Не ща вино, не ми требва.
Още не беше разминал ядът на Султана поради дързостта на Рафе Клинче, насреща й се изправи, каквато си беше, Стойна Нунева, зяпнала към малката стая, с опулени, жадни и тъжни очи. Тя идваше всеки ден и по няколко пъти на ден след раняването на Лазара и все пулеше очи в ранения, но Султана намираше начин да я отпрати. Сега тя направо й се скара:
— Стойне, хайде върви си сега, тука немаш работа. Майка ти се сърди, мома си, тръгнала си по чуждите къщи, секи ден.