— Посочете ми убиеца, който и да е той, аз ще го обеся.
Аврам Немтур и преди знаеше, че никой не ще преследва и наказва Алията заради един гяурин, но сега и съвсем се успокои. Ала на третия или четвъртия ден след завръщането му в дюкяна му влезе един стар турчин и Аврам позна бащата на Алията. Той отпрати някъде слугите си, покани турчина да седне. Старецът каза:
— Много ти здраве, чорбаджи, от моя Али.
— Къде е той сега?
Турчинът се приведе към него:
— Каймакам ефенди каза да не излиза някое време. А той, чорбаджи, мой Али реши да замине за Стамбул. Ама пари му трябват.
Чорбаджи Аврам се позамисли, сетне извади кесията си и наброи на турчина пет лири.
— Ето, ага, за Али тия пари. Половин работа свърши, половин хак получава. Пък и толкова пари ми остави тоя, който поиска от него да вади пищов. За такава работа мои пари аз не давам.
Старият турчин си отиде.
През нощта Аврам Немтур бе изкарал вече първия си сън, когато чу няколко изстрела. Той скочи в леглото си и нямаше защо да пита какви бяха тия изстрели: прозорците на стаята му трептяха в червеникава, далечна светлина — някъде имаше голям пожар. Излезе бързо на чардака — виждаше се, пожарът беше някъде в чаршията. Минарето на чаршийската джамия блестеше като огнен стълб в нощното небе. Чу се някъде по улицата и гласът на пазвантина:
— Ставайте бре, ставайте, чаршията ви гори! Право беше — цялата чаршия беше християнска. По улиците вече тичаха люде. Аврам бързо облече един кюрк върху долните си дрехи, грабна ключовете от дюкяна и се спусна, колкото сили имаше. Като наближи, видя, че гори тъкмо тая част на чаршията, дето беше неговият дюкян. Някой викна в лицето му:
— От твоя дюкян излезе огънят! Пазвантите видели. Половината чаршия гори!
Отиде още малко по-нататък Аврам и вече не можеше да продължи. Тук всички се спираха безпомощни срещу огнената стихия. Гъст, задушлив пушък пълзеше по тесните улички, а над тоя тъмен облак нататък се премятаха огромни огнени кълба, избухваха високо в сгъстилия се нощен мрак снопове искри. Преспанската чаршия гореше за втори път. Почти всички дюкяни бяха стари, дървени. Някои тук отваряха дюкяните си, измъкваха стоката си вън — да спасяват каквото могат, пожарът можеше да обхване цялата чаршия. Не можеше да се спре с няколко ведра и котли вода, а нямаше никакво друго средство. Чорбаджи Аврам понечи да навлезе сякаш в самите пламъци. Спряха го. А там, в огъня, чезнеше цялото му богатство. Изеднаж той викна, всички там го чуха:
— Алията! Той…
И падна. Пренесоха го вкъщи като мъртъв труп. Още същата нощ получи и втори удар. Схвана се цялата дясна половина на тялото му и дясната половина на лицето се изкриви, езикът му надебеля.
Ния се върна от Битоля на третия ден след пожара. Тя се зарадва, че се завръщаше в Преспа, та и скръбта не я порази тежко, като видя баща си полужив, онемял, с грозно изкривено лице. Знаеше какво я чака сега — тежки грижи за болния баща, кой знай докога, до края на живота му. И все пак тя не знаеше още всичко. Няколко дни по-късно старият се посъвзе, искаше да стане, опитваше се да говори, едното му око се блещеше от безсилен гняв. Сега Ния трябваше да учи новия му език, да отгатва мислите му. Той мучеше и къкреше, махаше със здравата си ръка и с голяма мъка ще изрече по някоя дума, която се търкаляше и мачкаше в устата му, докато се чуе:
— Ъ-ъ-ъ… сичко! Сичко! Сичко… горе? — пулеше се грозно и питаше едното му око: другата половина на лицето му едва потрепваше, като да беше на чуждо някакво лице, сковано в безразличие. Ния разбра.
— Да, татко. Сичко изгорело. Повеке от половината чаршия. Твоят дюкян не се и познавал де е бил. Казват, некакъв турчин запалил чаршията. На другия ден още забегнал некъде, уплашил се.
Окото на чорбаджи Аврам се разшири още повече — сякаш да изскочи навън.
Сетне той започна пак да пита нещо, да търси с пръстите на лявата си ръка. Ния му показваше ту едно, ту друго и едва най-сетне улучи какво искаше той: кесията и ключа на долапа в стената насреща, дето криеше парите си, разни книжа. Накара я да преброи съдържанието на кесията, да прегледа долапа. Той пак започна сякаш да дъвчи езика си и се чуваше само:
— …Си… си…
Да, тя разбра: те бяха вече сиромаси. Имаха около двайсетина лири пари, един наниз от стари пари и два пръстена, останали от майка й. Оставаше им тая къща и малкото лозе, което бе купил някога чорбаджията. Аврам Немтур бе сложил всичко на един зар и всичко бе загубил за една нощ. Загуби и здравето си — нямаше сили че да стане, да работи, да печели.