— Ей, ти, селянино! — Стоян я гледаше с очи, пълни със страх и надежда, с нямо възхищение и преданост, и тя продължи: — Качи се веднага на тавана над плевнята, там има мотики, копачки, свали ги, днеска ще прекопаем градината!
Стоян Глаушев навлезе в градината по риза, дигнал сечивата на рамо. Докато оглеждаше широката изоставена градина, дойде при него с бързи стъпки и Султана. Тя му посочи откъде да започне, докъде да прекопае и колкото и да беше все тъй сдържана, строга, виждаше се, че е развълнувана — тъмните й очи блестяха, по бледите й страни се преливаше лека руменина.
— Като прекопаеш добре — каза тя, — ще разбиеш буците, ще разчистиш от коренища, от камъни и после ще направим лехи.
В гласа й се долавяха меки, дружелюбни звуци, тя на няколко пъти обгърна младия селянин с бързи погледи и не бързаше да си отиде. Стоян размахваше копачката с голяма сила и с въодушевление; острият мирис, който се дигаше от разкопаната влажна пръст, го замайваше, вълнуваше го, възбуждаше тялото и душата му. Познат му беше тоя мирис и пробуждаше в душата му драгост, умиление и стара, вкоренена там, но сега далечна тъга. Сладостна топлина се разлива по младото му тяло, той копаеше усърдно, леко, с опитни ръце и сякаш нямаше да спре никога. Бързо и широко се разтваряше под ударите на копачката му черната тучна пръст. Потеклата по челото му пот хладнееше приятно като милувка, но той и цял се чувствуваше разнежен, радостен, щастлив в безспирната си работа, упоен от полъхващия мирис на разкопаната земя и с тая жива топлина по тялото му, вътре в него, в душата му. Откъде идеше тя и всичко туй — дали от работата или от земята, или от пролетното слънце и от това синьо небе, високо горе или пък от другаде? Младият селянин не се питаше, той не знаеше и нищо не му идваше наум да пита, да знае — беше млад, здрав, силен, роден беше на същата тая земя и под същото туй небе израсъл.
Негде наблизу гукаха гугутки, а звънката, припряна глъчка на какви ли не птички по дървесата из дворищата в градините наоколо все тъй не спираше, както бе започнала още преди из г рев-слънце. Шаро ту изчезваше някъде из двора, ту се втурваше в градината с накривеното си калпаче, моташе дългите си нозе по влажните буци пръст, въртеше опашка, въртеше се цял като бяло валмо по разкопаната черна земя, повилнял от радост, от слънцето и пролетта.
— Хайде, стига веке — чу по едно време Стоян Глаушев познат глас и се изправи.
Насреща бе застанала хаджи Серафимовата внука. Изправен сред разкопаната широко наоколо земя, разгърден, със зачервено лице, с влажни, разрошени коси, в бялата си риза, която сам изпра за празника, та пъстрите й везби сияеха в блясъка на младото пролетно слънце, той й се усмихваше с двете си редици бели, здрави зъби.
А тя бе облякла леки празнични дрехи, превързала бе главата си с шарена липисканска шамия и за пръв път виждаше той в тъмните й очи мекота и дори покорство.
— Стига — продължи тя, — следобед ще довършиш, колкото ти е останало, а сега върви да обядваме.
Султана се отправи със ситните си стъпки към къщи, той я последва и така го въведе тя за пръв път в старите хаджи Серафимови сараи.
VIII
Още за дядото на хаджи Серафим се разказваше — като сказна от далечно, тъмно време, — че имал цяла капа с жълтици, а сребърните и бакърените си пари мерил с кантар. Името му било Марко. Той бил колкото гражданин, толкова и селянин, не се свъртал много вкъщи, скитал по цяла Македония да събира едър и дребен добитък, най-вече овце, ходил по пазарищата и панаирите отсам и оттатък Вардара, губил се и по чужди места из Арнаутлука и Гръцко, до Елбасан, Янина, Лариса и чак до Атина. Той имал седем дъщери и един син — Огнен. Като поизраснали децата му, Марко заробил всички в работата си — седемте му щерки, ведно с майка им, от нова до нова година да работят и преработват вълна и козина, да перат и превлачват, да боядисват, да предат и тъкат безброй лакти шаяци, дебели ямболии, шарени вълнени килими, а сина си той повел по пътища, по пасбища и пазари. Види се, бил много усърден в работата си и бил алчен за богатство. Като работил с жива стока и все скитал по пътищата, той на няколко пъти загубвал цялото си богатство ту от мор, ту арнаути и турци разграбвали стоката му. Бил смел, суров човек, носил силяхлък с пищови и ножове, битки водил да пази стоката си и не умрял от своя смърт — убили го арнаути негде към Корча. Синът му, Огнен, който по чудо се спасил от смърт, прибрал с бащините си овчари каквото останало от стоката и се върнал в Преспа. Не бил по неговата воля бащиният му занаят. Той бил кротък човек, със слабо здраве. Разпродал стоката, разпуснал овчари и слуги. Беда сполетяла семейството, грабеж и смърт, но всички си отдъхнали: бащата загинал трагично, дошла скръб в къщата, но и страхът от него изчезнал. Замлъкнали разбои, родани и вретена, загаснали огнищата с големите казани, стихнала цялата къща. По това време минала някаква лоша болест и завлякла пет от сестрите на Огнена. С време той омъжил останалите си две сестри, оженил се и той. Какъвто бил кротък и тих човек, така Си протекъл и целият му живот, но невестата му била пъргава, сърцата жена и тя го подкарала: