Тя беше много малка още, когато остана пълен сирак, а баба й хаджи Серафимица беше жена, която никога не бе познавала немотия и нужда, та и сега не искаше да се лиши от нищо. Единственият покровител и на двете беше Султаниният вуйко Тасе, брат на майка й, но той беше лекомислен човек, прекалено горд с чорбаджийския си произход, хилава издънка на голям род. Той беше много беден и посягаше без голямо стеснение към остатъците от хаджи Серафимовото богатство, за да държи високо, както казваше, честното си име. Султана беше малка, за да му попречи, а баба Серафимица искаше да знае само дали има достатъчно за нея — да се облече, да се нахрани сладко. Вуйко Тасе направи и две големи грешки: реши, че може да построи отново изгорелите дюкяни на хаджи Серафима, но скоро се видя, че пари няма да стигнат. После реши, че може да вземе материали за строежа от голямата къща на хаджията, и започна да събаря едната й страна, докато се убеди, че с това не може нищо да се свърши. Като не можа да построи дюкяните, посъветва хаджи Серафимица да продаде мястото им в чаршията и така се случи, че го продаде на безценица. Вуйко Тасе винаги започваше с големи планове и никога нищо не можеше да свърши разумно. Когато Султана навърши тринайсет-четиринайсет години, те с баба си живееха вече в пълна бедност. И ако тя, малката, не бе взела всичко в ръцете си, биха гладували. Това стана един ден, когато баба н, хаджи Серафимица, поиска да си направи нов атлазен кюрк.
— Имаш си още дрехи, бабо хаджийке — каза й Султана. — Пък и не ти прилича сега нов атлазен кюрк.
— Как да не ми прилича? Коя съм аз, не знайш ли, та ще ходя в дрипи!
— Бедни сме, бабо хаджийке, нема кой да ни печели.
— Не съм бедна аз. Имам си.
— Какво имаш? Дай да видя. Дай да видя какво имаш!
Цяла една нощ въртя Султана баба си на ръжен и успя да й вземе всичките ключове от сандъци и долапи. Призори бабата хаджийка премаля за сън — обичаше и да си поспива — и нямаше сили да се бори. А Султана й нанесе още един удар:
— Дай ключовете да видя. И ако има за нов кюрк, направи си и два, ако искаш.
— На, кучке, вземи ги, пусти да опустеят — предаде се баба хаджи Серафимица.
Султана я остави да спи и прерови всички сандъци, долапи и скривалища. Намери някои накити, намери и малко пари. Сега ги заключи тя и прибра ключа у себе си. Баба хаджи Серафимица остана със старите си кюркове, вуйко Тасе остана сам да се грижи за почтеното си име. Султана броеше и преброяваше всяка аспра, която трябваше да похарчи, и малкото богатство, което държеше в ръцете си, заприлича на петте чудотворни хляба, с които според легендата Исус Христос е нахранил пет хиляди гладни люде в пустинята. Години наред живееха двете жени мъчен живот, но не останаха без залък хляб, без топливо и без прилична дреха.
Когато Султана навърши шестнайсет години, дойдоха стройници да я искат за някакъв момък. Тя сама намери начин да проучи какъв беше тоя жених и накара баба си да му откаже. Не беше той мъж за Султана. Но тогава й стана ясно, че тя чакаше да дойде в тоя запустял дом нов достоен господар, да му предаде тежкия товар, който прегъваше моминските й плещи, тя чакаше и се готвеше да го посрещне в моминските си мисли, надежди и мечти. Годините минаваха, но вече никой не дойде да я иска. Излязло й бе име, че е люта и горделива мома. Имаше и нещо друго, по-важно: за бедните в Преспа тя беше от голям род, а за богатите — беше много бедна.
Ето, дойде Стоян Глаушев — довея го тъкмо пред портата на Султана последната зимна вихрушка. Той беше млад, здрав мъж, хубав с младостта си и голямата си сила. Султана постоянно го наблюдаваше, разглеждаше го, скрита зад закнижените малки прозорчета на стаята откъм чардака. Тя следеше живота му, доколкото й беше възможно, поразпитваше го — все тъй набързо и уж случайно, заслушваше се в приказките му. Не беше много трудно да се проникне в мисълта, в душата на простия, наивен момък. Той нищо не скриваше и не умееше да скрие. Когато реши Султана да въведе него, чуждия човек, в дядовата си къща, тя бе го одобрила за свой съпруг. Прост, груб, селянин, но той беше млад, силен момък, с чиста душа. Повече тя не можеше и да иска, не можеше вече и да очаква. Но не бяха само плановете й за бъдещето — да съживи наново тоя запустял дом, да си създаде семейство, да си намери здрава, сигурна опора. Напоследък Султана започна да се заглежда в младия селянин и с други очи. Тя го очакваше вечер да се върне, изтичваше сутрин на някое от малките прозорчета да го изпрати с поглед. Беше й драго да го вижда; понякога, като го гледаше, по тялото й пробягваха тръпки, но никога не помисли тя да даде воля на това зараждащо се чувство, да го нарече с името му, да му се предаде. Това чувство не достигаше до съзнанието й, за да го познае като сладостен копнеж на младото си и здраво тяло. И не моминското й сърце, нито прокълнатата, според нейните нравствени схващания, отречена греховна жажда на тялото я тласкаха към младия мъж, а мисълта й, ясна и проницателна, откриваше в него съпруга, бащата на децата й, якия стълб на собствения й дом.