Никой не бе забелязал, че той се скри тук — никакъв подозрителен шум не се чуваше наоколо. Високите брегове на дола бяха като стени между него и селото, само небето се виждаше над главата му, но и то вече тъмнееше и чезнеше в бързо настъпващия вечерен здрач. Едва сега усети Стоян болки по ръцете и нозете си, видя разкъсаните ръкави на ризата си, разкъсаните по колената беневреци, видя и кръв там, дето го бе ухапала и изподраскала-с яките си нокти хрътката. Ай, господи! Той я удуши с ръцете си, но тя се бе хвърлила да разкъса кучето му, хвърлила се бе и върху него, и другата също, и Стоян погледна небето: не е ли тъй? Сега беят ще изпрати по кехаите си и ще го убият, а може и самият бей да го Убие с пушката си от чардака на кулата — той стреля оттам и по живи люде, когато се разлюти. Не, за Стояна вече нямаше живот ни вкъщи, ни в селото, ни в полето! той знаеше, че преди години беят е убил двама селяни от чардака на кулата — тъй, взел ги е „на нишан“, както си вървели по пътя. Ай, господи!
— Ще бегам — и Стоян пак погледна кучето, — ще бегам в града!
Болките по ръцете и нозете му стихнаха, живо птиче взе да пърха бързо-бързо в гърдите му и по-надолу, под лъжичката. Под тежките му силни нозе изпукаха гнили съчки.
Стоян едва-що бе навършил двайсет години. Той беше най-младият мъж от Глаушевците, между дядо му, баща му, тримата му чичовци и осмината му братовчеди, вече все женени и с деца. Глаушевците бяха петдесет и шест души — старият Йоан Глауш, синовете му, внуците му, снахите му, децата им, стари, млади и по-млади, до мъничките в люлките и — всички заедно, в една къща. Защо още не бяха оженили Стоя на още на петнайсет или шестнайсет години за някоя двайсет и пет или трийсет-годишна мома, както беше по селския закон? Може би защото се губеше някак между толкова люде в къщата на Глаушевци. За него мислеше само майка му, понякога и сестра му Благуна — двайсет и три годишна мома, а другите си спомняха за него само в работата, и тъкмо в най-тежката работа, защото беше силен като мечка. Едно тежко камъче лежеше в сърцето на Стояна. Понякога то натежаваше много. Стоян не знаеше как да го нарече и само чувствуваше тежестта му. И други още камъчета тежаха в сърцето му, тежаха до болка, но той не знаеше какво име да й даде. Работа, да, трябваше да се работи за бея — нивите бяха негови и той хранеше цялата рая в селото. Стоян не се боеше от работа — беше млад и силен, — ала понякога вкъщи или негде по селото людете казваха: „Като вола за сламата.“ Волът беше добитък, скот, воловете получаваха слама, а людете — само черен хляб, та трябваше да крадат, за да имат нещо повече. Това знаеше Стоян и когато се уморяваше много от работа, ставаше му тъжно. Той се боеше от турците — най-вече от бея, от кехаите му, дори и от децата му. Беят беше негов господар. И всички турци бяха по-силни от него — пред бея и пред всеки турчин сърцето му се свиваше до болка от страх. Работа, страх и една тъмна, безименна скръб тежеше в сърцето му. Случваше се да няма де да легне в къщата, под ниския сламенен покрив, дето спяха Глаушевци по рогозките върху пръстения под, всички заедно и заедно с добитъка; обичаше да носи чисти везани ризи, а носеше дрипави и пълни с гад, обичаше здрави, яки опинци, с дълги ремъци, а дядо Йоан отделяше нови опинци за него само за Божик. Обичаше да поприказва, да се посмее, да се пошегува, да се побори с някого, да си попее, да посвири с кавал или на гайда, а другите вкъщи и по селото все току махваха с ръка към него. Все го държаха някак настрана, та и дядо му, и баща му дори бяха забравили да го оженят.
— Стоян! Стойку бре, Стойку…
Стоян позна гласа на сестра си Благуна. Тя го търсеше, викаше го със сподавен глас, боеше се, види се, да не го издаде. Настанала бе нощ, младият месец бе извил остри рога на студеното зимно небе, през нозете на Стояна проникваше в тялото му студена влага.
— Стойку бре, Стойку! — чу се по-наблизу.
Нещо прошумоля в храстите и Стоян видя в бледия зрак кучето си да куцука нагоре по брега и изчезна нататък подир гласа на Благуна. Изчезна и тя, докато я чакаше Стоян да се покаже горе на брега.