Минаваше време, а не можеше да остане повече в тайна това, което ставаше напоследък в двора на хаджи Серафим. От много време не бе се завъртал мъж в тоя двор, а сега тук беше Стоян — влизаше, излизаше сутрин н вечер и беше като в своя къща, макар Султана да го Държеше надалеко. Невидими очи надзъртаха и дебнеха през пролуки и дупки, през врати и прозорци, шушукаше се скришом, от ухо на ухо, а когато вуйко Тасе разгласи между свои и чужди, че Султана иска да се омъжи за младия селянин — всички заговориха открито за тоя ли човек? Това беше необикновен случай. Старият ред в живота на малкия град дръзко се нарушаваше и това предизвикваше обща съпротива. Сред народа оживя някогашната омраза към тежкия навремето чорбаджия хаджи Серафим Огненов, който бе вършил и лоши, и добри дела, но лошите още се помнеха, както се помнеше силата му, богатството му и голямата му гордост. Ръмжаха също и градските чорбаджии — постъпката на недостойната според тях хаджи Серафимова внука засягаше тяхното честолюбие и суета, чорбаджийското им достойнство. В мълвата и одумките, които се разнасяха из целия град, имаше и жесток присмех, високомерен гняв и много лицемерие, а някои бяха започнали да сплитат и песен, в която влагаха свои потайни, порочни желания и копнежи. Дори десетмината членове на църковната община бяха говорили и решавали в едно свое заседание за нарушение на реда и общите нрави, за настаналия общ смут и всеки бе се пазил като от греховно осквернение да спомене името на хаджи Серафимовата внука. Нейният несторен грях нарасна още повече и за туй, че излезе наяве тъкмо през първите седмици на великите пости.
Султана дочуваше отдавна шепота на злорадата мълва, но никой не се осмеляваше да й заговори направо и тя мълчеше, стиснала устни, по-горда и по-недостъпна отвсякога. Познаваха я мнозина и се бояха от огъня в тъмните й очи, от езика й, когато речеше да отвори уста. Пък и кой би могъл да укори с чисто сърце Султана, която още от ранна възраст се бореше храбро с черна немотия и бдеше зорко над няколкото искри в хаджи Серафимовото огнище? Ала, ден след ден, мълвата затъмнява-чистия й образ и людската злоба ставаше все по-дръзка. Пръв й заговори вуйко Тасе, дойдоха да я придумват и други, по-далечни роднини, дори съвсем чужди люде, а вкъщи непрестанно мърмореше баба й, съвсем оглупялата от старост хаджи Серафимица. Не беше лесно човек да тръгне сам против всички, още повече за една бедна девойка, но хаджи Серафимовата внука реши да върви докрай. Водеше я като лампада пред очите й нейният бистър ум и някакъв огън се разпалваше в сърцето й — копнежът й за щастие, грижата за дом, за децата, които и тя, родената жена, трябваше да роди, гневът й срещу чуждото злорадство, нейната гордост.
IX
Една сутрин, тъкмо излизаше Стоян от плевнята, Султана се показа на чардака и застана край оградата, скръстила ръце на гърдите си, а лицето й беше много бледо.
— Добрутро — поздрави я той и продължи накъм портата.
Тя не отговори на поздрава му, а подвикна:
— Ела тук. Ела по-близу.
Той се приближи весело, хитро усмихнат, но като се спря и дигна очи към нея, усмивката изчезна от лицето му. Тя стоеше горе с очи, втренчени негде над главата му, и рече с тих, но ясен глас:
— Ти не си ли чул какво се говори за нас из града?
— Чул съм. Те се ме закачат.
— Кои?
— Сички. Викат ми чорбаджи Стоян. И още: зет на хаджи Серафима.