— Застани там, към вратата. Сички да те виждаме. Стоян се поогледа плахо и се дръпна чак до вратата.
— Де е жена ти? — попита го наместникът и не сваляше очи от него. — Ние ви повикахме и двамата.
— Тя нема никаква работа тука — отговори Стоян с думите на Султана. Сетне си спомни, че тя му каза нищо да не говори, и стисна устни, като се закле вече да не проговаря.
— Как нема никаква работа тука! — продължи наместникът. — Вие сте и двамата виновни пред църквата и общината. Общината се грижи за всички благочестиви християни да изпълняват закона и да живеят честно. Вие, безумни, се отлъчвате от стадото. Венчали сте се без позволение от общината, от църквата. Преди да се венчеете, ти дълго си живеял в дома на младоженката. Кажи, верно ли е това? Стоян мълчеше.
— Кажи де, или не ти се приказва по тая работа — обади се друг от общинарите и продължи: — Тука сичко ще си кажеш. Нищо нема да криеш. Ние знаем, че си живеял там. Ами вие срещахте ли се, такова… тя идваше ли при тебе, или ти… тъй де, нели се сещаш…
Стоян продължаваше да мълчи. Но той смътно чувствуваше, че тия люде искаха да го обидят, да го унижат, да натиснат главата му в земята, да го принудят да говори за неща, за които не се говори пред други, пред чужди люде. По врата, по лицето му започна да пълзи червенина, в очите му напираха сълзи.
— Ти мълчиш, значи, чувствуваш се виновен — каза наместникът и се изправи, като че ли се готвеше да стане. — Ти и жена ти сте извършили голем грех и сте показали непослушание.
— Аз живеех в плевнята — сякаш изведнаж се досети да се защити Стоян.
— Така — кимна му наместникът. — А после?
— После… нищо.
— А, нищо, значи.
— Нищо.
Чу се тих, сподавен смях.
— Не можещ да се оправдаеш, момко — поклати глава наместникът. — А който стори грех, ще си получи наказанието. За това, че сте се венчали без позволение, общината ви налага десет гроша джеза.
— Ама това ли било? — зарадва се Стоян на тая бърза развръзка и дори се усмихна, извади наново кесията и започна да рови в нея. Освен парите, които му даде Султана, в кесията той имаше и двайсетина гроша свои пари. — Ето, ето… Щом е за десет гроша…
Той сложи на масата парите и пак се отдръпна към вратата. Наместникът погледна купчинката пари, като да ги провери с очи, и отново дигна строго лице към Стояна:
— Това, с джезата, едно. Сега друго: ние научихме, а и ти сам призна с мълчанието си, че преди да се венчеете, ти и сегашната ти жена незаконно сте…
— Преподобни отче, и вие, почтени старци и чорбаджии — чу до себе си Стоян гласа на дядо поп Данаила, — защо мъчите тоя невинен като овчица млад човек, той е чист като агнец, аз знам добре това. Ако има некой виновен в тая работа, това съм само аз и мене ще съдите вие.
— Ти после, дедо попе — направи му знак с ръка наместникът и додаде сърдито: — Потърпи, ще дойде и твоят ред.
Настана мълчание. Тогава Стоян тихо повтори думите, които сякаш му подсказа старият свещеник като най-точен отговор:
— Защо ме мъчите вие, стари люде?
И пак настана мълчание. Дребният старец, който седеше до наместника, размаха към Стояна броеницата си и рече с кънтящия си глас:
— Ха си върви, върви си, момко. Стоян понечи да си тръгне, но се сети за поръките на Султана, обърна се пак към старците и каза:
— Прощавайте. Сбогом.
Като излезе вън, пред него се изправи общинският слуга. Едва сега избухна Стоян, огорчен, разтъжен:
— Ама какви люде сте вие гражданите бре, какви люде сте! Уф!
XI
Стоян Глаушев доста време живя между преспанци като чужда птица в чуждо ято. Те не искаха да приемат лесно в средата си неканения пришълец, който с женитбата си така бързо и така дръзко си извоюва правото на техен съгражданин. Така пред него се разкриваше обратната страна на един живот, който бе го привличал с голяма сила. Но въпреки огорченията и разочарованията, които му поднасяше новият му живот, той се прилепваше все по-плътно към него. Притегателната сила на града не отслабваше, съсредоточена сега в Султана, в новия му дом — Султана, неговата невеста, най-хубавото чудо на негостолюбивия и толкова хубав град! Тъкмо това никак не можаха да му простят преспанци, че се ожени за хаджи — Серафимовата внука, а ето такова едно невероятно чудо бе станало и беше толкова хубаво! Стоян бързаше, колкото можеше, да се пограждани, за да не привлича постоянно върху себе си завистта и злобата на лошите люде, а родното село оставаше все по-надалеч, в спомените му. Понякога, в минути на горчива обида, той се връщаше в мислите си към родното село, при майка си и сестра си Благуна, при воловете и в широкото поле. тия завръщания ставаха мъчителни и засилваха тъгата му по нещо голямо и най-важно, но и неясно в съзнанието му, може би нещо, което би било съчетание между хубавото в родното село и хубавото в града. Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли — редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато? Скоро след сватбата на Султана някак набързо, за ден, два умря баба й, старата хаджи Серафимица. Стоян, като видя мъртвата, каза философски: