Когато бяха сами или бяха двамата заедно между чужди люде, беше най-добре, ала не беше тъй, когато останеше той сам между чужди, както беше в чаршията. Гражданите все още не го приемаха като свой. Беше като дете, което прохожда, но ръката, която го водеше, често го оставяше или дори го тласваше напред. И Стоян се воден и тласкан от тая ръка, се объркваше от своето нараснало честолюбие, от копнежа си да заеме определено място в новия живот и, от друга страна, все още пресрещан със студенина, присмех и вражда. Той все още страдаше между чуждите, но имаше и едно оръжие — търпението си, също и хубавата си усмивка, зад която понякога скриваше горчиви сълзи. Най-дълбоко го нараняваха присмехът на чуждите, лошите шеги, които му устройваха, а Султана му казваше:
— Гледай да не ставаш смешен и нема кой да ти се присмива.
Стоян гледаше да умилостиви другите, да им покаже добрата си воля и всичката доброта на сърцето си, а Султана му казваше:
— Щом си слаб и се боиш от людете, тогава те стават по-зли.
Още повече се разбъркваше и се размътваше в душата на новия гражданин, но младата жена разкриваше пред него ясна, определена цел:
— Ти нема да бъдеш се слуга и последен работник по чуждите казанджийници! Учи занаята! Гледай, следи, внимавай как се работи, да станеш и ти майстор.
Стоян често сменяваше работилниците според това де се топеше и се чукаше бакър; приемаха го навсякъде — такъв силен работник, — но навсякъде му даваха тежък чук — винаги най-тежкия — и го държаха само около голямата наковалня, до голямото огнище. А той при всяка по-свободна минута крадливо се примъкваше към тезгяха, дето работеха по-старите, опитните калфи и майсторите, които изкусно извиваха медни листове, правеха и украсяваха всякакви съдове с малки, леки железни и дървени чукчета. А те, майсторите и калфите, като го видеха по-свободен и да се заглежда в работата им, посрещаха го със зли очи, с подигравки, пращаха го да донесе вода от най-далечната чешма — водата оттам била по-хубава — или го пращаха по друга някаква работа вън от работилницата. Навсякъде беше същото с него, в която и работилница да се преместеше. И колкото и да беше търпелив и добродушен, колкото и да помнеше поръките на Султана, която постоянно го подтикваше и насърчаваше, в сърцето му непрестанно се набираше мъка, обида, гняв, пък и злоба срещу людската злоба.
Бяха привършили еднаж доста рано следобед с чукането на голямата наковалня, след като бяха чукали от тъмни зори, и Стоян остави своя чук — и тоя път най-тежкия в работилницата, — облече горната си дреха, а очите му все към тезгяха. Беше много уморен, цял в пот,! ризата му беше мокра, но пак се приближи той към тезгяха — стори му се, че днес всички бяха добре разположени към него и тъкмо беше време да погледа как работеха майсторите и калфите. Пък и един от калфите на отсамния край на тезгяха го погледна дружелюбно и му подхвърли:
— Да погледаш ли? Ела, ела, погледай…
Той очукваше с дървен чук един голям гюм и Стоян се наведе, за да вижда по-добре, наведе се още по-близо. Неочаквано, уж на шега, калфата посегна с чука и го цапна по носа. Стоян се дръпна усмихнат, макар да избиха сълзи в очите му, но усети как потече от носа му топла, лепкава влага. Той се обърса с длан и като погледна — видя кръв. За един миг цял се промени, наежи се, настръхна чак с рамената си и така се преобрази лицето му, че всички се загледаха в него. Бавно, ала като да беше друг някакъв човек, той пристъпи към голямата наковалня и дигна оттам своя, най-тежкия чук. Калфата, който го удари, скочи от мястото си и по тезгяха избяга на улицата. Тогава Стоян Глаушев размаха тежкия чук, развъртя се, запъхтян от ярост, с кръвясали очи, изпочупи всичко, що се мярна пред погледа му. Надигна се шум и вик, разбягаха се всички от работилницата, наскачаха люде и от съседните работилници, а Стоян, като нямаше вече какво да чупи, замахна с всички сили и хвърли чука в големия рафт на отсрещната стена, дето бяха наредени какви ли не съдове, и сега всичко полетя надолу с трясък и звън.