— Излез да вечеряш бре! Ето, излез…
Стоян попристегна пояса си и се върна в стаята с огнището. Видя стара, прегърбена жена, със запретнати ръкави и влажни, кокалести ръце — бабичката, която бе донесла предната нощ детето му. Стоян никога не бе я виждал.
— Седни там — каза му тя, но като че ли не го забелязваше. — Приготвили сме ти вечеря. Какъв мъж, пък момиче направил! Хайде, хайде — додаде тя по-кротко, — нека ти е живо, ако е момиче. Млади сте, и други ще си родите.
Стоян седна да вечеря, смутен, цял зачервен до сълзи. Нахрани се мълчаливо, набързо и се прибра в стаята си. Значи, истина е — той е вече баща, има дъщеря. И му се струваше, че бе станал по-тежък, по-важен, макар че детето беше момиче. На другия ден в работилницата го подкачиха другарите му, които бяха научили от жените си за раждането на детето, обади се и майстор Кочо. Накараха го да почерпи. Стоян хвърли на тезгяха два онлука за ракия и за пръв път не се засмя на такова весело нещо, а само поприглади мустаките си. Трябваше да се държи прилично.
Султана се върна в общата им стая едва след като минаха четиридесет дни от раждането и тя си взе молитва в църквата. Върна се тя заедно с малкото и с люлката му. Животът си потече постарому. Понякога Стоян дочуваше нощем плача на детето, усещаше как ставаше Султана да го кърми, но всичко туй като че ли ставаше насън. И все пак, ден след ден, някак неусетно в сърцето на Стояна започна да се поражда едно определено чувство към тоя малък нов човек в дома му.
Една неделна сутрин през пролетта Стоян забеляза от леглото си как малката му щерка посягаше с треперливи движения на ръчичките си към герданче от пъстри стъклени мъниста, което беше вързано на люлката. Султана ставаше по-рано. Бащата и детенцето бяха сами в стаята, през прозорците надничаше утринното пролетно слънце и в блясъка му чистите ръчички трептяха и се люлееха като бели пеперуди около шарените мъниста. Бащата стана от леглото и се наведе над люлката. Детенцето трепна цяло, после се загледа в него със сините си очички и току се усмихна с беззъбата си уста. Засмя се и Стоян с нова, пълна радост. Той се огледа като крадец и плахо посегна да пипне това малко същество, чиято кожичка по бузичките беше като мека коприна. То се уплаши от големите му пръсти, сбърчи лице, заплака. Стоян бързо се отдалечи — да не би Султана да забележи, че бе пипал малкото и че го разплака. Бликналата сега радост остана в сърцето му ведно със сладостната гордост, че това детенце беше негово, плът от плътта му.
Той излезе вън, в светлото пролетно утро, и започна да разчиства рухналата част на къщата — работа, за която често мислеше и много пъти бе я отлагал. Отделяше накуп здрави керемиди, кирпичи и камъни, издърпваше прогнили греди и дъски. Така работи до обед и като се разтвори към него здравата част на къщата, реши да повика майстори — да изрежат щръкналите навън греди, да иззидат отсам стена, да обковат тавана с дъски. С купището развалини и там, край плевнята, той ще се разправи сам през свободното си време.
— А, какво ще кажеш — подхвана той разговор, като седнаха да обядват, и изложи пред жена си целия си план. Решил бе да го изпълни, но не би могъл без одобрението на Султана, разбира се; най-сетне, къщата беше нейна и после, прилично е човек да се посъветва със стопанката си. Султана каза:
— Добре, добре. Отдавна беше време.
— Кирпичи, греди, дъски имаме — сви важно вежди Стоян като всеки грижовен стопанин, — а двама зидари за ден, два ще свършат. Ще ни требват десетина гроша пари — продължи той със същата сериозност, като да пресмяташе в ума си предвидливо всички подробности, а приятно го ласкаеше тая нова роля в живота им. Той дори важно се поизкашля, като майстор Кочо, когато всяка събота следобед нареждаше калфите си за работа през следващата седмица.
Мисълта за малката щерка озаряваше като вътрешна светлина лицето му. Когато биваше вкъщи, той все гледаше да се надвеси над люлката, да попипне копринената кожица на детето, да го вземе в ръцете си, но повече скришом от жена си, от други люде — стесняваше се, боеше се да прояви пред други очи своята голяма радост. Ала ето, щом настъпиха големите горещини след Петровден, детето заболя. И след непълна седмица издъхна в ръцете на майка си. Стоян като че ли не можеше да повярва, че това прекрасно, живо цвете така отеднаж увехна. Но бързо разбра всичко и плака с глас. Султана не пророни сълза, само очите й горяха — сухи, с мрачен блясък. Тя окъпа, облече мъртвото дете бърза, похватна, както всеки ден. Стоян не можеше да се раздели така бързо с рожбата си. И не даде никому, а сам той на ръце занесе на гробищата малкото мъртво телце — да бъде с него и по-близу до него до последния миг. Върнаха се вкъщи и той седна неподвижен, с потъмняло лице, като обгорен от мълния, и не искаше да хапне според обичая за бог да прости. Като си разотидоха няколкото жени, които бяха дошли да изпълнят тъжния обичай, Стоян пак заплака и търсеше с очи детската люлка. Султана бе я прибрала негде веднага, както и всички дрешки на мъртвото. Стоян се ослуша в тишината, която изпълваше цялата къща като студена сянка, и гласно изхлипа, борейки се със сълзите си. Жена му тежко въздъхна: