— Стига. Човек требва да се държи.
— Жено — той за пръв път я нарече така, — детето е рожба от сърце, от сърцето се откъсва.
И в чаршията му се чудеха как посърна толкова много и така се бе вдал в скръбта си. Много дни минаха и усмивката едва-едва започваше да се връща на лицето му. Това беше неговата първа истинска скръб, която го удари отеднаж и така дълбоко.
Наближи Димитровден, началото на новата работна година, и Султана попита:
— Казвал ли ти е нещо майстор Кочо?
— Нищо не ми е казвал. Той знай, че там ще остана и тая година.
— Ще останеш, ама ще искаш осемстотин гроша.
— Ех, той знай, майстор Кочо. Нема да ме остави тъй.
— Ще искаш осемстотин гроша — повтори Султана и като изви очи встрани, додаде: — Не може, както досега. Ти си напреднал в работата и… И ако е рекъл бог, ще имаме друго дете.
Стоян остана срещу нея с отворена уста. Султана побърза да излезе. Останал сам в стаята, той се изсмя с глас. Е да, нали, той знаеше… Чуден беше животът, в скърби и радости!
XIII
Късно през пролетта Султана роди второто си дете и понеже наближаваше празникът на свети цар Константин, в неделята след раждането му го кръстиха Коста. То беше едро, със силен глас и с голяма глава, като баща си, та се чудеха жените, които идваха да го видят, как можа толкова дребна жена като Стояновата невеста да роди толкаво дете. А тя, родилката, стана от леглото още на втория ден след раждането — не можеше да изостави къщата, да търпи безредие вкъщи, нито чужди люде да се бъркат в къщния й ред; пък и нямаше близък човек да дойде да й помогне. Тя изпълни целия ред, всички адети и обичаи до третия ден, сетне пропъди бабичката, която й донесе детето и все още се навърташе около нея да я учи на едно и друго и да се храни на софрата й.
— Неми евекеза пръв път — мръщеше се Султана.
— Не ти е за пръв път, знам, ама още си млада, може да сбъркаш нещо. Казвам ти лежи, лежи, а ти още на втория ден се дигна. Слаба си, то такава жена, на твоя ред, до четирийсетия ден се повеке лежи. Не дай боже, кръвта може да ти се пусне и за малкото не е добре, може млекото да ти секне. — И като понижи глас, бабичката додаде с ококорени очи: — Не знаеш ли… докато не си вземеш молитва, зли сили се навъртат около тебе, може да ги разсърдиш, може да ти завидят… Запази ни и защити ни, господи! — прекръсти се тя в суеверния си страх три пъти с дългите си костеливи пръсти.
Султана не се уплаши:
— Остани и днеска да обедваме, пък ако ми стане нужда, ще пратя да те повикат.
Не можеше да търпи тя старата жена, която бе свикнала да живее по чужди къщи, да се бърка в работата й, да надзърта във всеки ъгъл, да души и подушва къде какво има и сетне да я разнесе из целия град. Султана палеше всяка вечер кандилото пред иконостаса в ъгъла и си мислеше, че нема от какво да се бои, докато бледата му светлина трептеше върху старата божигробска икона на божията майка, праведната и милостивата, която вижда и познава всички човешки мисли и дела.
И тоя път Стоян Глаушев почерпи майстора и другарите си в работилницата с още по-голяма щедрост — изпиха те една ока гроздова ракия. Това мина и той не смееше да говори между другарите си за детето, за голямата си гордост, че то беше момче и толкова едро, силно дете. А умът му беше все там, около люлката на малкото. И не изтрая Стоян — не можеше да разбере защо да не говори за най-голямата си радост, да скрива усмивката си, която все напираше на устните му. Един ден той каза на майстор Кочо:
— На твоето име го кръстихме, майсторе, Коста. Кочо го кръстихме моя син.
— А, харно, харно — усмихна се старият човек. — Жив да ти е и здрав, скоро ще празнуваме ние с него имен ден. Ама де е той, малкият, де съм аз? Той идва, аз си отивам.
— Така е наредил господ, майсторе.