Стоян понечи да си тръгне засрамен.
— Постой, постой — викна след него златарят, — постой да ми посветиш!
Стоян навлезе и дълго ходи из шумната чаршия на казанджиите, кантарджиите и ковачите, сетне се намери на една необикновено тиха и мрачна улица, дето стъпките на минувачите глухо отекваха. Той се огледа уплашен, кучето мушна муцуната си между нозете му. Улицата беше покрита с тежък покрив, горе се преплитаха почернели греди и тук-там между тях светлееха дупки и цепнатини. Тихо беше и по мрачните дюкяни от двете страни, някои бяха преградени с цели стени от малки нечисти стъкла, нещо страшно, тайнствено, ала и твърде любопитно дебнеше в мрака иззад тия стъклени стени. Пред очите на Стояна се мярнаха топове пъстри басми и други още няколко чудни пъстрила, но той побърза да се измъкне от тоя мрачен тунел. Като излезе на светло, Стоян още еднаж изви глава назад към покритата улица и в тоя миг някой внезапно се изпречи на пътя му:
— Ха! Тъкмо ти ми требваш. Стоян потрепера от изненада и уплаха: пред него стоеше стар, навъсен турчин, с дълъг чибук в ръката.
— Върви след мене — замахна с чибука си агата и Стоян го последва занемял от страх, покорен. И малко по-късно, когато се посъвзе от изненадата си, нито през ума му минаваше да попита накъде го водят. Не можеше да се противоречи на турчин, да се спори, да се пита и разпитва: турчинът беше всевластен господар, а той — селянинът християнин — беше презрян гяур, безмълвен роб, който трябваше във всичко да му се покорява. Така е било, откакто помнят бащи и деди, и те всички, както синовете и внуците им — покорни роби, прости люде с потъмнели души.
IV
Турчинът мина през чаршията и навлезе в турската махала. Стоян вървеше на няколко стъпки след него. Нова тревога се промъкна в сърцето на Стояна. Тесните криви улички тук бяха глухи и пусти, между високи стени и здраво затворени порти; къщите бяха обърнати гърбом и редките прозорци, високо горе, под широки надвесени стрехи, бяха обковани с гъсти дървени решетки. Стоян въртеше изпод вежди уплашени очи и на всяка стъпка очакваше да го сполети нова беда. Глухият шум на опинците му по неравния калдъръм стана още потих; по едно време той забеляза, че връвта на левия му опинък бе се развързала, но не се реши да се наведе и да я завърже, само се пазеше да не се спъне — и пак от страх да не би да привлече върху себе си нечие внимание с каквото и да е. Минувачите бяха редки, мълчаливи; само на един малък триъгълен площад Стоян видя купчина турчета, улисани в игрите си. Като минаваха край турчетата, едно от тях, около петгодишно, с протъркани шалварки, впи зли очи в Стояна. Сетне бързо се наведе, взе камък и го хвърли по него:
— Гяур!
Камъкът се търкулна наблизо, Стоян наведе очи, а старият турчин не се и обърна да погледне кой хвърляше камък по гяурина. „Ами ако изскочи сега тук отнякъде бегът или някой от кехаите!“ — трепна Стоян и още повече се приведе и присви — съвсем да изчезне. Малко по-нататък турчинът му направи знак с чибука си да спре, а той почука на една порта.
— Кой е? — чу се иззад портата женски глас на турски.
— Аз съм — отговори турчинът. — Махни се веднага. Не съм сам.
Дошла бе да отвори някоя от камъните му. Той почака, докато тя се прибере отново вкъщи, надзърна в открехнатата порта и едва след това направи знак на Стояна да го последва. Влязоха в двора, след тях се промъкна и кучето на Стояна. Това беше малко глухо дворче, близо до портата се гушеше ниска постройка от една или две стаи, дето агата посрещаше гостите си — неговият „селямлък“; навътре, отвъд една кирпична стена, сред доста голяма градина, беше „харемлъкът“, т.е. истинското жилище на турчина, дето живееше семейството му — жените (по две, три, понякога и повече), децата му, — дето чужд мъж не можеше да проникне дори и с поглед. До външната порта бяха струпани голям куп камъни — по-дребни и доста едри, тежки. Турчинът посочи с чибука си, без да погледне Стояна:
— Оттук… хе, там! Хайде, хващай! Не разбираш ли?
Стоян бавно се освободи от вцепенението и страха си (как попадна в тая турска къща, между тия стени и затворени порти!), огледа се де да остави брадвата, която все си висеше на лявата му ръка. Той трябваше да пренесе камъните в един ъгъл на другия край на двора. Започна бавно, тромаво и турчинът нетърпеливо размаха чибука си. Стоян духна в ръцете си — студените камъни пареха като огън голите му пръсти. Най-сетне той смело се нахвърли, и то първо върху по-едрите камъни. Турчинът опули очи и се чудеше на голямата сила на младия селянин, който дигаше някак с леснина по петдесет, по осемдесет оки, пренасяше камъните с ръце, колена и гърди, цървулите му потъваха в лепкавата кал по двора. После агата остави селянина сам — доволен, че бе попаднал на такъв добър работник. Като остана сам, Стоян подири с очи кучето си, което бе се свило на кравай на едно сухо местенце, и подигна глава, щом улови погледа на господаря си.