Стоян излезе на улицата и Шаро — все тъй, до петите му. През нощта се изви буря над града, зимата се върна.
Но след хубавия слънчев ден. Настъпило бе хладно, закъсняло утро с ниско, облачно небе и само над далечните планински върхове на югозапад светеше тясна, сребристо-бяла ивица. Слънцето бе изгряло, но оставаше скрито зад тънки облаци. Светлина. Гинеше всеки блясък и всяка рязка черта се разливаше и чезнеше. Натам, дето светлееше ниското облачно небе, беше родното село на Стоян? и тая далечна светлина примамваше погледа му. Той се запъти нататък, макар още да не бе решил да се връща при своите. Не усети как се намери на края на града, на пътя които водеше към полето и към родното му село. Тук той се спря, като на раздяла, и още по-тежка, — по-тъмна мъка се е набрала в душата му. Пред него криволичеше широкият път и нататък беше родната къща, близките му люде, майка му, сестра му Благуна. родното му място беше натам и той сега не можеше да си спомни всичко онова което го притегляше натам. мъчно му беше само за алестото конче. Готвеше се да учи на езда тая пролет. Мислеше си за хубавото младо конче със същата севда както за майка си и за Благуна. Но не беше само това, с което го привличаше родното село, и той тръгна нагоре по пътя с колебливи стъпки. Бавно оставаше назад Градът — негостоприемен и ВРАЖДЕБЕН. заплашваше го с глад и с всякакви други мъки. Но Стоян усещаше как натежаваха нозете му.
Колкото повече се отдалечаваше. Отново мъка завладяваше душата му.
Но-неясното чудо на града, му даваше още повече сила, след като е стоял два дни в него, и с всичко, що бе видял там най-вече тъкмо с туй, което го бе карало да се вълнува дълбоко ту от страх, ту от неочаквана радост, ту от болезнена мъка, ту от смели надежди. В простите си цели Стоян не виждаше ясно с какво точно го привлича, градът, той само чувствуваше с цялото си сърце притегателната му сила и все по-остро, колкото повече се отдалечаваше от него. В същото време картината на кидното му село, образите на близките му люде започнаха да бледнеят, да се помрачават от сянката на отново овладелия го страх от турците в селото, които сигурно го чакаха да се върне, за да го убият заради хрътката на бея. И само това ли, само това ли… Живот ли е това на село… — все повече се размътваше в душата му набраната там горчилка. Той пак се спря. И тъй, в мъчителното си колебание, извърна глава назад към града. Изведнаж втренчи поглед. По пътя откъм града идваха двама конници. Турци. Стоян се заозърта в уплаха. Полето наоколо беше пусто, само няколко врани прелетяха на черни разкривени ивици по ниското мрачно небе. Стоян пак се обърна: да, турци. Но това сигурно са Махмуд бей и Осман! Той скочи в плиткия дол край пътя и се спусна нагоре, приведен надве, с глава, скрита между рамената. И би тичал така до последни сили, за да изпревари двамата конници — нямаше де да се скрие от очите им, от куршумите на пушките им в това широко и равно поле. За негово щастие долът скоро кривна и се провря под едно дървено мостче на пътя. Там, под мостчето, се спотаи Стоян, свит на кълбо и като стискаше зъби, за да държи душата си, която сякаш напираше да изхвръкне от устата му като птиче. Шаро бе го последвал, но не се решаваше да влезе под мостчето и го гледаше отстрани учуден ту с едното, ту с другото си око. Стоян тихо го примами и го стисна между колената си. Кучето се укроти, сгушено на топло. Сега, господ да помага! Дано не са го видели турците и дано не го усетят под мостчето! Ето вече се чуваше тропотът на конските копита — те сякаш чукаха по мозъка на младия селянин. Изтрополиха и по дървеното мостче. Отминаха. Заглъхна отново всякакъв шум над смълчаното запустяло поле. Мина доста време, докато се реши Стоян да излезе от скривалището си. И нито помисли да продължи пътя си към селото — там бяха Махмуд бей и Осман кехаята, там нямаше живот за него. Той се запъти назад към града. След него припна и кучето му.
Светлата ивица по хоризонта на югозапад бе угаснала. Снежните облаци бяха се надвесили още по-ниско и в затихналия простор наоколо вече се премятаха снежинки.
V
Беше доста късно следобед. Късният предпролетен сняг бързо и гъсто посипа улиците и покривите на града. Излезе вятър и въртеше, развяваше по всички посоки бели снежни кълба и мрежи. По улиците рядко се срещаше някой забързан минувач. Затворени или полузатворени бяха и повечето от дюкяните из чаршията — всеки гледаше да се скрие негде на завет от снежната виелица. Още по-запустяло беше по махалите. Стоян Глаушев скиташе от улица в улица присвит, мушнал ръце в ръкавите на кожухчето си. Унило пристъпяше след него кучето му. Те и двамата бяха уморени, премръзнали, прегладнели. Спираха се да си починат за малко тук или там, под някоя стряха и пак тръгваха, бездомни и никому ненужни. Да не беше поне тая снежна буря, която като напук все повече се засилваше, и още повече гладът, който късаше със зъби и с нокти вътрешностите на тия две млади и здрави невинни създания…