TRUE GRIT
Charles Portis
Copyright © 1968 by Charles Portis
All rights reserved.
© Богдан Русев, превод от английски
© Живко Петров, дизайн на корицата
© Сиела Норма АД
София 2019
ISBN: 978-954-2933-1
На мама и татко
Хората не хващат вяра, че едно четиринайсетгодишно момиче може да остави дома си и да тръгне посред зима, за да отмъсти за пролятата кръв на баща си, но по онова време това не изглеждаше чак толкова необичайно, макар и да съм готова да призная, че не се случваше всеки ден. Бях едва на четиринайсетгодишна възраст, когато един страхливец на име Том Чейни застреля баща ми във Форт Смит, щата Арканзас, като му отне живота, коня и 150 долара в брой, плюс две кюлчета калифорнийско злато, които носеше в пояса си.
Ето как стана. Тогава държахме 480 акра хубава плодородна земя на южния бряг на река Арканзас, недалеч от Дарданел в окръг Йел. Том Чейни работеше на фермата, но като надничар, а не като арендатор. Един ден се беше появил прегладнял на гърба на един сив кон, с една мръсна завивка наместо седло и въжен оглавник наместо юзда. Татко се смили над човека и му даде работа и подслон. Настани го в една барака за складиране на памук, която беше преустроена в колиба за живеене. Покривът беше здрав.
Том Чейни каза, че е родом от щата Луизиана. Беше нисък мъж със сурови черти. По-късно ще ви кажа повече за лицето му. Носеше пушка „Хенри“. Беше ерген, на около двайсет и пет годишна възраст.
През ноември, след като продадохме и последния памук, татко си науми да отиде до Форт Смит и да купи няколко кончета. Беше чул, че там живее някой си полковник Стоунхил, търговец на едро, който се беше сдобил с голямо количество кончета за подкарване на добитък от някакви тексаски каубои, които минавали оттам на път за щата Канзас, и сега не знаел какво да прави с тях. Затова бързал да се отърве от животните на подбити цени, за да не му се налага да ги храни през зимата. Хората от Арканзас не обичаха кончетата от тексаската порода, която произлиза от мустангите. Бяха дребни и зли твари. Никога не се бяха хранили с нещо друго, освен с трева, и не тежаха повече от осемстотин фунта.
Според татко от тях щяха да излязат добри кончета за лов на сърни, защото бяха държеливи и дребни и нямаше да изостават от ловните кучета сред гората. Идеята му беше да купи няколко кончета и ако му потръгне с тях, да ги развъжда за продан точно с тази цел. В главата му винаги се въртяха подобни схеми за забогатяване. Във всеки случай първоначалната инвестиция беше приемлива, а ние бяхме засадили едно място със зимен овес и имахме предостатъчно слама, с която кончетата да преживеят до пролетта, когато щяха да могат да излязат на голямото пасище в северния край на фермата и да се радват на по-зелена и по-сочна трева, отколкото бяха свикнали в „Щата на самотната звезда“. Доколкото си спомням, по онова време беленото зърно вървеше под петнайсет цента бушела.
Татко смяташе Том Чейни да остане и да наглежда фермата, докато него го няма. Но Чейни вдигна врява, че иска да замине с него, и накрая успя да го склони. Ако татко имаше някакъв недостатък на характера, това беше благата му природа. Хората се възползваха от това. Моята корава жилка не ми е наследство от него. Франк Рос беше най-добрият и най-честен човек, който се е раждал някога. Беше завършил взаимно училище. Беше презвитерианец и масон и беше взел решително участие в битката при Елкхорн Тевърн, но не беше ранен в това „счепк-ване“, както твърди Лусил Бигърс Ленгфорд в книгата си „За отминалите дни на окръг Йел“. Смятам, че съм в положение да знам истината по този въпрос по-добре от нея. Беше ранен в ужасното сражение край Чикамога, далеч на север в щата Тенеси, и едва не беше загинал от раните си по пътя обратно към дома, лишен от нужните грижи.
Преди да замине за Форт Смит, татко уреди един цветнокож на име Ярнел Пойндекстър да храни животните и всеки ден да наглежда мама и нас. Ярнел живееше със семейството си току до нашата ферма на едно парче земя, което беше взел под аренда от банката. Беше роден в семейство на свободни граждани в щата Илинойс, но един човек на име Блъдуърт го беше похитил в щата Мисури и го беше довел като роб в Арканзас точно преди войната. Ярнел беше добър човек, пестелив и усър-ден, и по-сетне преуспя като бояджия в Мемфис, щата Тенеси. Разменяхме си писма на всяка Коледа, докато не се спомина в грипната епидемия през 1918 година. И до днес не съм срещала друг човек на име Ярнел – нито бял, нито черен. Отидох на погребението му и останах на гости на семейството му в Мемфис заедно с брат си, Малкия Франк.