– Ако не ти харесва тук, би трябвало да си събереш нещата и да се пръждосваш обратно там, откъдето си дошъл.
– Де да можех да изляза на печалба! – отвърна ми той. – Щях да благославям небесата, докато се качвам на борда на първия параход, който заминава оттук!
– Хората, на които не им харесва в Арканзас, могат да вървят по дяволите! – заявих аз. – Защо изобщо си дошъл?
– Направих грешна инвестиция.
– Цената ми е триста двайсет и пет долара.
– Държа да го имам написано, каквото и да струва това – каза той.
После състави кратък договор. Аз го прочетох, нанесох една-две поправки и той ги удостовери с инициалите си. Сетне рече:
– Кажи на адвоката си да изпрати писмото до мен, в конюшните на Стоунхил. Когато го получа, ще ти дам парите за това изнудване. Подпиши се тук.
– Ще му кажа да изпрати писмото до мен, в пансиона „Монарх“ – казах аз. – Когато ми дадеш парите, ще ти дам писмото. И ще подпиша този договор, след като ми дадеш двайсет и пет долара в знак на добра воля.
Стоунхил ми даде десет долара и аз подписах договора.
Оттам отидох в телеграфната станция. Опитах се да се изразя по-кратко, но в крайна сметка отиде почти цяла бланка, докато опиша ситуацията и онова, което трябваше да се направи. Заръчах на адвокат Дагет да предаде на мама, че съм добре и скоро ще се прибера у дома. Забравила съм колко струваше телеграмата.
Купих си малко сухари, парче сирене и ябълка от една бакалия и седнах на едно буре за пирони до печката с този евтин, но питателен обяд. Нали знаете поговорката: „По-добре да стигне, отколкото да остане“. Когато се нахраних, се върнах в конюшните на Стоунхил и се опитах да дам огризката от ябъл-ката на някое конче. Всички се отдръпнаха и не искаха да знаят нито за мен, нито за подаръка ми. Горките животни сигурно никога не бяха вкусвали ябълка. Влязох в хамбара, за да съм на завет, и полегнах на едни чували с овес. Природата ни учи да си почиваме, след като се нахраним, и онези хора, които са твърде заети с други неща, та да чуват този вътрешен глас, често намират смъртта си, преди да навършат петдесетгодишна възраст.
Стоунхил мина оттам на излизане, като носеше на главата си една малка глупава шапчица от онези, които си слагат в щата Тенеси. Спря и ме загледа.
– Ще си подремна малко – обясних му аз.
– Удобно ли ти е? – попита ме той.
– Исках да се скрия на завет – казах аз. – Реших, че няма да имаш нищо против.
– Да не пушиш цигари вътре.
– Не употребявам тютюн.
– Да не пробиеш дупки в чувалите с токовете на ботушите си.
– Ще внимавам. Затвори хубаво вратата, когато излизаш.
Не си бях давала сметка колко съм уморена. Събудих се едва следобед. Бях схваната, а носът ми беше започнал да тече – сигурен признак за настинка. Човек винаги трябва да се покрива, когато спи. Изтупах си дрехите, измих си лицето на една помпа за вода, взех чувала с револвера и побързах да се отправя към федералното съдилище.
Когато пристигнах, там отново се беше събрала тълпа, макар и не толкова голяма, колкото на предишния ден. Първата ми мисъл беше: „Какво? Пак ли ще бесят някого?“. Но нямаше. Този път хората се бяха събрали, за да гледат как ще пристигнат два фургона с арестанти от индианската територия.
Федералните шерифи разтоварваха задържаните и грубо ги подканваха да побързат с прикладите на карабините си „Уинчестър“. Мъжете бяха оковани един за друг с вериги, като чироз на връв за сушене. Бяха най-вече бели, но имаше и неколцина индианци, мелези и негри. Представляваха ужасна гледка, но човек не биваше да забравя, че тези оковани зверове бяха убийци, крадци, влакоразбивачи, двуженци и фалшификатори – някои от най-големите злодеи на света. Бяха поели по „пътя на мрака“, бяха вкусили плодовете на злото и сега възмездието ги беше застигнало, за да си платят за сторените злини. На този свят всичко се плаща, по един или друг начин. Нищо не идва даром, освен Божията милост. Нея човек нито може да я заслужи, нито я заслужава.
Престъпниците, които вече бяха затворени в ареста, в подземието на сградата на съдилището, започнаха да подвикват и да подсвиркват през мъничките прозорчета с решетки на новодошлите, като ги наричаха „пресни рибки“ и други подобни. Някои от тях използваха толкова грозни думи, че жените сред множеството извърнаха глави. Аз си запуших ушите с пръсти и си пробих път сред тълпата до стъпалата пред съдилището, за да вляза вътре.
Съдебният пристав, който пазеше на вратата, не искаше да ме пусне в съдебната зала, защото бях дете, но аз му казах, че имам работа с шериф Когбърн, и не отстъпих. Той видя, че съм куражлия, и веднага се предаде, защото не искаше да вдигам врява. Накара ме да застана права до него от вътрешната страна на вратата, но аз нямах нищо против, защото бездруго нямаше свободни места за сядане. Хората бяха насядали дори по первазите на прозорците.