Сигурно ще ви се стори странно, но по онова време дори не бях чувала за съдия Айзък Паркър, колкото и прочут да беше той. Бях доста наясно с онова, което се случваше в моето кътче от света, и сигурно бях чувала да го споменават, но не ми беше направило впечатление. Разбира се, ние живеехме в неговия съдебен район, но освен това си имахме наши окръжни съдилища, които се разправяха с убийците и крадците. Горе-долу единствените престъпници от нашия край, които стигаха до федералното съдилище, бяха контрабандистите на „самогон“ като стария Джери Вик и неговите момчета. Повечето клиенти на съдия Паркър идваха от индианската територия, която беше истински развъдник за бандити от всички краища.
Ще ви кажа нещо интересно. Дълго време решенията на неговия съд не можеха да се обжалват на по-висша инстанция, освен пред самия президент на Съединените щати. По-късно промениха това положение и когато Върховният съд започна да отменя неговите присъди, на съдия Паркър не му хареса. Твърдеше, че онези, на север във Вашингтон, изобщо не разбират проклетата ситуация в индианската територия. Наричаше върховния юрисконсулт Уитни, когото би следвало да брои на своя страна, „продавач на помилвания“, и казваше за него, че разбирал толкова от наказателно право, колкото и от египетски йероглифи. От своя страна въпросните люде на север във Вашингтон твърдяха, че съдията е твърде суров и безмилостен, както и твърде многословен в присъдите си, и наричаха неговото съдилище „кланицата на Паркър“. Не знам кой беше прав. Знам, че шейсет и пет от неговите федерални шерифи бяха убити. Всеки ден се изправяха срещу адски корави типове.
Съдията беше висок и едър мъж със сини очи и кафява козя брадичка, който ми се стори стар човек, макар и по онова време да е бил само на четиресетина години. Държеше се мрачно и тържествено. На смъртния си одър пожелал да повикат свещеник и приел католическата вяра. Жена му била католичка. Това си е негова работа, а не моя. Когато човек е осъдил на смърт сто и шейсет души и е видял как осемдесетина от тях увисват на бесилото, може би в последния момент му се приисква нещо по-силно от онзи лек, който предлага методистката църква. Струва си да се помисли по този въпрос. Към края на живота си съдията твърдеше, че не той е изпратил онези хора на бесилото, а законът. Когато се спомина от воднянка през 1896 година, всички затворници в тъмницата под съдилището си бяха устроили „празненство“ и се беше наложило тъмничарите да се намесят, за да ги укротят.
Пазя репортажа от вестника за онова дело срещу Уортън и макар да не е официална преписка по делото, общо взето, предава истината за него. Използвах този репортаж и собствените си спомени, за да напиша една сносна историческа статия, която озаглавих „А сега чуй присъдата на закона, Одъс Уортън, и тя гласи: да увиснеш на бесилото, докато настъпи смъртта! Дано Господ, макар и да си престъпил Неговите закони, се смили над душата ти, когато се изправиш пред Страшния Му съд. Един личен спомен за Айзък Ч. Паркър, прочутия съдия от пограничните райони“.
Но днешните списания не могат да различат добрия материал дори да го видят с очите си. По-скоро ще отпечатат някой боклук. Казаха ми, че моята статия била прекалено дълга и „дискурсивна“. Според мен нищо не е прекалено дълго или прекалено кратко, ако историята е вярна и интересна, а освен това е описана „остросюжетно“ и с образователна цел. Не си поплювам с вестниците. Непрекъснато ме карат да пиша исторически статии, но когато се стигне до въпроса за парите, повечето редактори от вестниците са „стипци“. Мислят си, че само защото имам малко пари на този свят, с радост ще запълвам колонките на неделните им издания, колкото да видя името си отпечатано във вестника, подобно на Лусил Бигърс Ленгфорд или Флорънс Мейбри Уайтсайд. Но както казва малкото цветнокожо момченце от историята: „Не на мен тия!“. Лусил и Флорънс да си правят, каквото им е угодно. Редакторите от вестниците много ги бива да жънат онова, което не са посели. Имат и един друг номер: да ми пращат репортери, за да ме разпитват, и така да се сдобият безплатно с историята. Знам, че на младите репортери не им плащат добре, и нямаше да имам нищо против да им помагам за техните „разкрития“, но пък те дори не умеят да опишат както трябва онова, което са чули с ушите си.
Когато влязох в съдебната зала, на свидетелското място беше застанало едно момче от племето на индианците крийк и говореше на неговия си език, а един друг индианец превеждаше. Пипкава работа. Чаках почти цял час да приключат с това, преди да извикат Когбърн, по прякор Петела.